Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Ранулф, казахте, че ви е необходимо да се разсеете. По-добре ме любете, вместо да ме наказвате.
Очите му припламнаха за миг, но той стисна здраво устни и неумолимо отмахна ръцете й от раменете си.
— Съгласен съм… след това.
Този път припламнаха нейните очи, но по съвсем друг начин.
— Проклет да сте! Ако после ме докоснете, няма да ви простя никога!
— Думите ви означават ли, че за сметка на това ще ми простите урока, който сте си заслужили?
Той беше прав, а тя — не. Разбира се, че щеше да му прости, но не искаше да го признае пред него.
— Трябва ли точно сега да ме накажете! — възкликна тя. — Сега, когато сте толкова ядосан. Отложете го за някой друг път.
— Вече не ви се сърдя — поясни той търпеливо. — Дори разбирам защо сте го направили. — Внезапно обаче тонът му се изостри и тя осъзна, че е загубена. — Само че, госпожо, няма да разреша никому да действа зад гърба ми. Време е да си получите заслуженото.
Тя реши, че в този момент сълзите едва ли ще й помогнат. Мъжът й бе варварин, който не се впечатлява от женски сълзи.
— А ако обещая да се превърна точно в онази скучна, мълчалива, превита женица, за която очевидно си мечтаете? Никога вече не ще ви давам повод да ме наречете „малък генерал“. Моето предложение удовлетворява ли ви?
Явно, че не, съдейки по мрачното му изражение. Исусе, какво толкова каза, с какво предизвика гнева му? Но тя така и не получи отговор на въпросите си. Защото помилването, на което разчиташе, дойде заедно с едно почукване на вратата.
Тя въздъхна с облекчение.
— Ах, сигурно е баща ви. И ще кажа само, че идва точно навреме.
Лицето на Ранулф помръкна още повече.
— Не ще посмее да влезе.
Душата на Рейна буквално се загърчи от притеснение. Защото се опасяваше, че словата, който предстоеше да каже, ще влошат положението й още повече.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че го поканих.
Ранулф изръмжа и стана от мястото си. Рейна отскочи изплашена назад. Той не произнесе нито дума, но погледът му изразяваше ясно, че отново си е позволила твърде много.
— Аз… ще го отпратя — рече тя страхливо.
— Не, ще го пуснете да влезе — отвърна той с груб, но овладян глас. — И ще останете тук, докато разговарям с него. Не искам да ви гоня при положение, че трябва да изясним някои въпроси.
Тя се подчини и отвори вратата. За миг й мина през ума да се възползва от случая и да избяга, но в крайна сметка любопитството й надделя. Разчиташе и на още нещо: Ранулф да се сдобри с баща си и да й прости за нейното участие в това сближаване. Всъщност надеждата не бе много голяма, но все пак реши да остане.
— Влезте, милорд — каза младата жена и затвори вратата зад него. — Можете да говорите напълно открито, ако благоволите да не обръщате внимание на моето присъствие. За нещастие не мога да напусна тази стая. Защото в мига, в който разговорът ви приключи, ще трябва да ме накажат.
— Рейна… — обади се Ранулф с предупредителен тон.
— Какво значение има дали ще му кажа или не? — възрази тя с поглед, не предвещаващ нищо добро. — И да знаете, че ще се разкрещя толкова силно, че цял Клайдън ще научи.
— Благодаря за предупреждението — рече Ранулф тихо. — Затова първо ще ви затъкна устата с кърпа.
Хю се прокашля — явно изпитваше неудобство от сцената, на която бе свидетел.
— Ако моментът не е подходящ, аз…
— Няма по-подходящ момент от този за отваряне на стари рани — процеди Ранулф през зъби. — И тъй като явно си решил да видиш как моята кърви, давай направо и приключвай със своята мисия.
— Да не мислиш, че всичко това ми е по-приятно, отколкото на теб — след толкова години да разбера, че баща ми ме е лъгал? Осъзнавам чак сега, че той преднамерено ни е държал разделени — преди да узная за съществуването ти и след това. Когато ти си отишъл в Монфор, той бе все още в разцвета на силите си. Въпреки това обаче точно по това време той ми предаде управлението на цялата си собственост. Бях не по-възрастен, отколкото си ти сега, Ранулф, и нямах представа как се ръководят толкова имоти. Защото до този момент живях с жена си почти изцяло в кралския двор.
Ранулф мълчеше и по лицето му не можеше да се прочете нищо. На Рейна й идеше да го срита, за да наруши това мълчание. Щом като той нямаше какво да попита, то тя бе приготвила няколко въпроса.
— Добре, но защо баща ви е трябвало да прави всичко това?
— Не мога да ви кажа, госпожо. Отговорът на въпроса ви умря с него преди година. Може би е узнал значително по-късно за раждането на Ранулф, знам ли…
— Не — намеси се Ранулф. — Майка ми му се е изповядала и той я е омъжил за селския ковач докато е била още бременна.
— А почти половината от всички бебета по селата умират още в първата или втората година след раждането си — поясни Рейна. — Възможно ли е той да не ви е съобщил за раждането на детето, за да ви спести мъката, в случай че Ранулф не оживее.