Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Извинение и заплаха в едно? За миг върху лицето на Ранулф падна сянка, но после изражението му се разведри. В следващия миг той се смееше тихичко, но в гласа му нямаше подигравка.
— Значи ти ми честитиш, лорд Хю, така ли? А дали няма да е по-добре да ми изкажеш своите съболезнования?
Рейна не се почувства особено засегната от тази забележка, тъй като той очевидно се шегуваше. Баща му също се поразвесели. Всичко сякаш отиваше на добре; поне в сравнение с поведението на Ранулф до този момент. Лорд Хю? Би трябвало да се досети и сама, че носи точно това име. Та нали самата тя бе омъжена за човек, който се казваше Фиц Хю?
— Господа, предлагам ви да скрепите близостта си на трапезата. Така и така закъсняхме с храната заради мързела на някои хора.
Ранулф не закъсня да отвърна на удара.
— Така ли му казват днес на плътското удоволствие, госпожо?
Рейна вече се бе извърнала, за да се отдалечи, но в този миг се извъртя рязко, изфуча като разгневена котка и на страните й избиха две яркочервени петна. Искаше да каже нещо, но от гърлото й се изтръгна само някакъв хрип и тя сключи устни. В леденосините й очи обаче можеше да се прочете какво ли не и Ранулф осъзна, че последната дума все още не е казана. Случеше ли се някой път да види вътрешностите си разпилени по пода, щеше да знае със сигурност, че Рейна си е отмъстила за понесеното унижение.
За момента обаче бе успял да й затвори устата, което само по себе си представляваше голямо постижение. Тя впи в него поглед, наподобяващ смъртоносна анатема, след което побърза да остави Ранулф насаме с баща му, който явно се чувстваше доста неудобно от размяната на удари, на която бе станал свидетел.
— Това беше… — започна той предпазливо, но промени намерението си. — Е, нека поговорим за нещо друго.
— Защо? Кажи какво мислиш — каза Ранулф със съвсем спокоен тон. — И аз смятам да сторя същото.
Хю разбра намека.
— Много добре. Държането ти не бе държане на рицар. Та тя е твоя жена все пак.
— Точно така — моя жена, а ти нямаш право да даваш преценки за отношенията между нея и мен, след като не знаеш какво ги е предхождало. Достатъчно е само да кажа, че заслужава много повече и тя го знае. Защото в противен случай щеше да ме разкъса на парчето с острото си езиче. Струва ми се, че и ти изпита нещичко от нейния нрав на свой гръб, така че знаеш какво имам предвид.
— А, бях забравил — призна Хю. — Обаче наистина не си поплюва.
— Тя смята, че си дебелокож и не си забелязал нищо.
Сега бе ред на Хю да се засмее.
— О, не, в никакъв случай. Бях направо очарован от нея. Много е освежително да срещнеш жена, която не се впечатлява от положението ми в обществото, не се плаши от размерите ми, нито пък се поддава на ласкателни усмивки. Такова чудо досега не ми се бе случвало.
— Въздействието ти върху жените не е намаляло никак, стари ми господине, ако наистина се страхуваш от това. Например когато се запознахме с Рейна, тя по същия начин не прояви никакво вълнение.
— Мисля, че не си разбрал точно какво искам да подчертая. Дамата може да е и истинска Ксантипа, обаче един рицар не бива в никакъв случай да й се подиграва или пък да я обижда, а още по-малко пък пред други хора.
— А отново ли ще си говорим за рицарски добродетели? — рече Ранулф с презрителен тон. — Нима дори за миг ти е минавало през ум, че е възможно тези добродетели да се изучат при Монфор?
Хю се изчерви целият.
— Не съм ли ти казал още? Не знаех що за човек е Монфор — поне до мига, в който се срещнах с него, когато ти се обучаваше там. Баща ми уреди мястото при него — те бяха стари приятели. Получих уверението, че са те приели сърдечно и че ще получиш възможно най-доброто обучение. През цялото време ме осведомяваха за твоите забележителни успехи. Затова и не се учудих особено, когато, едва шестнадесетгодишен, ти заслужи рицарските шпори. Аз например ги получих чак на деветнадесет години. Успехите ти направиха впечатление дори и на баща ми.
— Да не мислиш, че съм се интересувал какво е било мнението на този възрастен човек за мен? — Ранулф не бе в състояние повече да прикрие огорчението си. — През всичките тези години, в които посещаваше селото, за да провери как се развивам, той така и не намери време да ми каже една добра дума. Дори и когато…
— Какви ги говориш? — прекъсна го остро Хю.
— Не съм искал кой знае колко много от него — една добра дума, един мил поглед. Много ли е било нахално от моя страна?
— Милостиви Боже, какво говориш, Ранулф? Та той не е знаел нищо. Самият аз не знаех, че те има. Той ми разказа за теб, когато ти беше на девет години и ми се закле, че току-що е разбрал за твоето съществуване.