Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Змиорката в ароматичния билков сос бе все още топла; същото се отнасяше както за заешкото, така и за пилето с пиниеви семена. Ранулф изобщо не побутваше храната си, а и Хю не се присягаше. Рейна обикновено не се влияеше от моментните си настроения и похапваше здраво, но този път се съобрази с двамата мъже, седнали от двете й страни, и само отпиваше по глътка вино от чашата си.
В сравнение с предишни събирания сегашното протичаше мълчаливо. Нямаше го Уолтър, за да разведрява присъстващите със своето остроумие. Дамите на Рейна разговаряха тихичко помежду си, но дори и те бяха обзети от царящата атмосфера на потиснатост. Слугите изпълняваха безупречно задълженията си, тъй като и те усещаха напрежението, тегнещо във въздуха.
За зла участ обаче мислите на Ранулф не бяха насочени единствено към баща му; като че ли бе запазил част от тях и за съпругата си. Той се изправи от мястото си, подхвана Рейна за лакътя и по този начин я принуди да стане. Без да каже и дума на баща си, той отведе жена си от трапезата и двамата поеха към стълбището. Тя промълви изплашено:
— Какво сте намислили, милорд?
— Трябва да се поразсея, госпожо, преди да се взривя отвътре.
Първото, което й мина през ума, бе, че я води да се любят по никое време.
— Не сега! — възкликна тя.
— Точно сега му е времето. Не искам да се страхувате от настъпващата нощ. Да не сте си помислили случайно, че съм забравил обещанието си?
Обещание? Страх? Боже милостиви, та той имаше предвид наказанието, а не любов. Пред вътрешния й взор преминаха сцени на кошмарни страдания. Набиеше ли я сега, когато явно се нуждаеше от отдушник за натрупаното в душата му безпокойство и напрежение, върху й щеше да се стовари цялата мусила и енергия и щеше да я заболи много. Успееше ли обаче да сдобри двамата мъже, може би той щеше да поомекне и наказанието нямаше да бъде толкова жестоко. А можеше да се отърве и само с някоя и друга ругатня.
Тя погледна назад към масата и с едва забележим жест даде знак на лорд Хю да ги последва. За нейно щастие в този момент погледът му бе отправен към тях и тя го видя да се изправя от мястото си. Лицето му обаче изразяваше несигурност. Проклятие, помисли си тя, нима си е спомнил за словата, които му наговори, преди да седнат на трапезата? Защото той бе този, който не пожела да си тръгне, преди да изясни всички въпроси с Ранулф. Дали не съобразяваше, че моментът не е подходящ и трябва да потърси друго време за разговор със сина си?
Докато се усети, Рейна бе издърпана нагоре по стълбите и вече не бе твърде убедена, че ще успее да си издейства помилване. Стомахът й се превърна на някаква твърда топка и това бе тъкмо онзи страх, за който спомена Ранулф. Младата жена не държеше никак да се сблъска с десницата му, та нали до този момент тя бе тъй нежна към нея. Естествено заслужаваше някакво наказание. Преднамерено бе предизвикала гнева на Ранулф и го принуди да се срещне с баща си. Но до този миг не вярваше, че ще й стори нещо. Нали все я заплашваше, но до бой така и не бе стигнал.
Пусна ръката й чак в спалнята, и то само за да затвори вратата и да спусне резето. Ужасът достигна своя предел. Здравият разум й подсказваше, че всичко ще отмине бързо; нали децата издържаха, значи и тя може. Проклет да е здравият разум, мина й през ума.
— Ранулф, не можем ли първо да поговорим?
— Не — отсече той, отиде до леглото, седна на ръба и потупа мястото до себе си. — Седнете, госпожо, и повдигнете полите си.
Рейна пребледня.
— Значи искате и да ме унижите, така ли?
— Унижението е най-важната част от урока, който ще получите. Телесните страдания отшумяват бързо, но за унижението ще си спомняте още дълго време, нали?
— Ще си спомня също, че сте изпитали и огромно удоволствие — просъска тя.
— Ни най-малко, милейди. Това наказание ми е точно толкова неприятно, колкото и на вас. Само че вие се оказахте малко по-опърничава от необходимото. А сега елате тук. — Тя продължи да стои като вкопана в пода. — Защото ако дойда аз…
Ще стане още по-лошо за вас, гласеше вероятно продължението, но то така си и остана неизказано. Предупреждението бе повече от ясно и Рейна се съобрази с него. Никога през живота си не бе изминавала токова кратко разстояние за толкова дълго време. Ръцете й се изпотиха. Боеше се не толкова от болката, колкото от очаквания тежък удар върху гордостта й.
Стигна до Ранулф и с отчаян жест обви ръце около врата му.