Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Прекара известно време при Уолтър и му разказа събитията от последните два дни. Раните му вече не предизвикваха тревога, тъй като не се възпалиха, а и Флорет го обсипваше с трогателни грижи. Именно това бе и главната причина, поради която той не се оплакваше, че се залежава излишно в леглото. До една седмица щеше да е вече на крака и да се разхожда наоколо — разбира се, в началото все още бавно и предпазливо.
Новините около пленниците, Уорхърст и лорд Ричард изненадаха Уолтър. Рейна обаче не успя да отговори на въпросите му, тъй като не знаеше дали Ранулф е изпратил някого в Уорхърст. Вероятно бе забравил в резултат на събитията от същата сутрин.
Рейна все още не можеше да повярва, че лорд Ричард е тиран, достоен за презрение. Тя самата разговаря с главатаря на разбойниците и с открития си маниер той успя да предизвика в душата й известни съмнения. Все пак още не бе напълно убедена във верността на казаното. Думите му се възправяха срещу собствения й инстинкт за нещата, който рядко я изоставяше, както и срещу великолепното познаване на човешката природа, присъщо на баща й. Той ценеше Ричард и го одобри за неин съпруг. Малко вероятно бе и двамата едновременно да са се заблуждавали.
Рейна престана да разсъждава по този въпрос и мислите й се съсредоточиха върху мъжа й. Той не биваше да забрави, че й дължи благодарност; още повече, че вместо да я похвали, едва не я наказа. Разбира се, Ранулф щеше да отрича, но тя бе убедена, че под грубата си обвивка мъжът й таи дълбоки чувства към баща си. Защото в противен случай Хю нямаше да нарани душата му.
Рейна бе тъкмо в залата, когато двамата се завърнаха, така че се откри възможност да ги наблюдава незабелязано. Промяната в държането им бе огромна — смееха се и се докосваха, сякаш винаги са били неразделни и приличаха по-скоро на братя, а не на баща и син. Всъщност Хю нямаше и четиридесет години, мъж, към когото всяко младо момиче отправяше възхитен поглед — точно както и към Ранулф. Впрочем точно това и вършеха жените, присъстващи в залата и Рейна осъзна, че все още не може да свикне напълно с този факт. Тя кимна с глава и един от слугите се появи с блюдо, пълно със сладкиши и сирене. Рейна не бе забравила, че двамата мъже не са докоснали обяда си, а до вечеря оставаше още доста време. Самата тя утоли глада си в кухнята, откъдето прибра и лейди Ела. Някакво невидимо дяволче вътре в нея я подтикна да се позамисли дали да не представи котката на бащата на Ранулф. Въздържа се, тъй като Хю можеше да се огорчи от факта, че тъкмо Ранулф е дал тъкмо това име на келявото животинче. Не желаеше в никакъв случай да разклати лодката, която сама бе насочила в правилния курс.
Лейди Ела се бе излегнала в краката й, увита на кравай и не изглеждаше никак обидена от факта, че е сменила ложето си. Във всеки случай се държеше извънредно дружелюбно — както винаги, когато Ранулф не бе наблизо. Но гласът му я събуди и тя незабавно се стрелна към него и скочи в ръцете му. Типично за лейди Ела! Ранулф не биваше да забележи по никакъв начин, че си е лежала мирно и тихо в краката на друг човек.
Рейна се запита дали Ранулф се чувства достатъчно освободен, за да представи котката на баща си. Но дори и да го стореше, той сигурно нямаше да спомене името й. Мъжете се приближиха и тя установи с изненада, че все пак разговарят точно за котки.
— Не — тъкмо казваше Хю, — постепенно посвикнах с тях. Жена ми има цели три котки, които допуска дори в стаята ни. Често съм опитвал да ги изхвърля, но без всякакъв успех.
— Моята госпожа може да ти даде съвет как да се освободиш от тях — тя например се справи с тази работа твърде бързо.
— Е, което тя може, аз сигурно няма да успея да сторя. Не си ли забелязал, че ние, мъжете, макар и иначе да имаме решаващата дума, почти винаги губим споровете с жените, след което те получават, каквото поискат.
— Да не чуе дяволът — отвърна Ранулф и виолетовите му очи проблеснаха весело. — Надявам се все пак, че в този дом ще печеля поне половината от споровете.
Рейна се изчерви, когато мъжете дойдоха до нея. Не искаше нито да чуе този разговор, нито пък да участва в него.
— Приятна ли беше ездата, господа?
— Да, много — отвърна Хю. — Трябва да призная, че ми се искаше да дам някой и друг полезен земеделски съвет. За свое съжаление открих обаче неща, които аз самият мога да използвам в своите собствени владения. Моите поздравления, госпожо. Великолепието на Клайдън отговаря на чудесната му репутация.