Ана Каренина

— Но времето е пари, вие забравяте това — каза полковникът.

— Какво ти време! Понякога времето е такова, че цял месец би дал за половин рубла, а друг път за половин час не можеш да вземеш нищо. Така ли е, Катенка? Защо си така умърлушена?

— Нищо ми няма.

— Къде отивате? Поседете още — обърна се той към Варенка.

— Трябва да си вървя — каза Варенка, стана и отново се заля от смях.

Тя се стегна, сбогува се и влезе вътре да вземе шапката си. Кити тръгна подире й. Сега дори Варенка й се виждаше друга. Не че беше по-лоша, но беше друга, а не такава, каквато си я представяше по-рано.

— Ах, отдавна не съм се смяла така! — каза Варенка, като прибираше чадърчето и чантичката си. — Колко мил е баща ви!

Кити мълчеше.

— Кога ще се видим? — попита Варенка.

— Maman се канеше да отиде у Петрови. Вие ще отидете ли? — каза Кити, като изпитваше Варенка.

— Ще отида — отвърна Варенка. — Те се готвят да заминават, а аз обещах да им помогна да приберат багажа си.

— Добре, и аз ще дойда.

— Защо ви трябва да идвате?

— Защо да не дойда? Защо? Защо? — широко разтворила очи, питаше Кити и за да не пусне Варенка, улови я за чадърчето. — Не, почакайте, защо да не дойда?

— Ей тъй; баща ви си дойде, а освен това те се стесняват от вас.

— Не, кажете ми: защо не искате да ходя често у Петрови? Нали вие не искате? Защо?

— Аз не съм казвала такова нещо — спокойно каза Варенка.

— Не, моля ви се, кажете!

— Всичко ли да кажа? — попита Варенка.

— Всичко, всичко! — подзе Кити.

— Няма нищо особено, а само това, че Михаил Алексеевич (така се казваше художникът) по-рано бързаше със заминаването, а сега не иска да си замине — усмихната каза Варенка.

— Е? И после? — напираше Кити и мрачно гледаше Варенка.

— А пък Ана Павловна, кой знае защо, казала, че той не иска, защото вие сте тук. Разбира се, тия думи били неуместни, но тъкмо за това, заради вас те се скарали. А вие знаете колко сприхави са тия болни.

Кити се мръщеше все повече и повече; говореше само Варенка, като се мъчеше да я укроти и успокои, защото виждаше, че Кити се готви да избухне — в сълзи или думи, не можеше да се разбере.

— Така че по-добре е да не идвате… Вие разбирате, не се обиждайте…

— Така ми се пада, така ми се пада! — бързо заприказва Кити, като грабна чадърчето от ръцете на Варенка и не гледаше приятелката си в очите.

На Варенка й се искаше да се усмихне, като гледаше детинския гняв на приятелката си, но се страхуваше да не я обиди.

— Защо ви се пада така? Не разбирам — каза тя.

— Така ми се пада, защото всичко било лицемерие, защото всичко било само за лице, а не от сърце. Защо ми трябваше да се занимавам с чужд човек? И ето, излиза, че аз съм причината да се скарат и че съм правила това, за което никой не ме е молил! Защото всичко е лицемерие, лицемерие, лицемерие!…