Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Всичко това веселеше Кити, но тя не можеше да не бъде загрижена. Не можеше да разреши задачата, която, без да иска, баща й постави с ироничното си отношение към приятелите й и към тоя живот, който тя бе обикнала така много. Към тая задача се бе прибавила и промяната в отношенията й с Петрови, която днес така очевидно и неприятно бе се проявила. На всички беше весело, но Кити не можеше да бъде весела и това още повече я измъчваше. Тя изпитваше чувство, подобно на онова, каквото бе изпитвала в детинството си, когато за наказание я затваряха в стаята й и тя слушаше оттам веселия смях на сестрите си.
— Е, защо си накупил тия дреболии? — каза княгинята, като подаваше усмихната чаша с кафе на мъжа си.
— Тръгнеш на разходка, спреш се пред някое дюкянче и току те молят да си купиш: „Ерлаухт, ексцеленц, дурхлаухт.“33 А кажат ли ми„дурхлаухт“, не мога да устоя: давай десет талера и беж да те няма…
— Правил си го само от скука — каза княгинята.
— Разбира се, от скука. Такава скука, миличка, че не знаеш де да се денеш.
— Как може да скучаете, княже? Сега в Германия има толкова интересни неща — каза Мария Евгениевна.
— Но аз познавам вече всичките им интересни неща: знам и супата им от сушени сливи, знам и граховите им салами. Всичко зная.
— Както искате, княже, но порядките им са интересни — каза полковникът.
— Та какво им е интересното? Те всички са доволни като медни грошове; победили са всички. А пък аз от какво да съм доволен? Не съм победил никого, ами сам си снемам ботушите и дори ги отнасям сам зад вратата. Ставаш сутрин, веднага се обличаш и хайде в салона да пиеш лош чай. Друго си е у дома! Станеш сутрин, без да бързаш, поразсърдиш се за нещо, поръмжиш, дойдеш на себе си, обмислиш всичко, не бързаш.
— Но времето е пари, вие забравяте това — каза полковникът.
— Какво ти време! Понякога времето е такова, че цял месец би дал за половин рубла, а друг път за половин час не можеш да вземеш нищо. Така ли е, Катенка? Защо си така умърлушена?
— Нищо ми няма.
— Къде отивате? Поседете още — обърна се той към Варенка.
— Трябва да си вървя — каза Варенка, стана и отново се заля от смях.
Тя се стегна, сбогува се и влезе вътре да вземе шапката си. Кити тръгна подире й. Сега дори Варенка й се виждаше друга. Не че беше по-лоша, но беше друга, а не такава, каквато си я представяше по-рано.
— Ах, отдавна не съм се смяла така! — каза Варенка, като прибираше чадърчето и чантичката си. — Колко мил е баща ви!
Кити мълчеше.
— Кога ще се видим? — попита Варенка.
— Maman се канеше да отиде у Петрови. Вие ще отидете ли? — каза Кити, като изпитваше Варенка.
— Ще отида — отвърна Варенка. — Те се готвят да заминават, а аз обещах да им помогна да приберат багажа си.
— Добре, и аз ще дойда.
— Защо ви трябва да идвате?
— Защо да не дойда? Защо? Защо? — широко разтворила очи, питаше Кити и за да не пусне Варенка, улови я за чадърчето. — Не, почакайте, защо да не дойда?
— Ей тъй; баща ви си дойде, а освен това те се стесняват от вас.
— Не, кажете ми: защо не искате да ходя често у Петрови? Нали вие не искате? Защо?
— Аз не съм казвала такова нещо — спокойно каза Варенка.
— Не, моля ви се, кажете!
— Всичко ли да кажа? — попита Варенка.
— Всичко, всичко! — подзе Кити.
— Няма нищо особено, а само това, че Михаил Алексеевич (така се казваше художникът) по-рано бързаше със заминаването, а сега не иска да си замине — усмихната каза Варенка.
— Е? И после? — напираше Кити и мрачно гледаше Варенка.
— А пък Ана Павловна, кой знае защо, казала, че той не иска, защото вие сте тук. Разбира се, тия думи били неуместни, но тъкмо за това, заради вас те се скарали. А вие знаете колко сприхави са тия болни.
Кити се мръщеше все повече и повече; говореше само Варенка, като се мъчеше да я укроти и успокои, защото виждаше, че Кити се готви да избухне — в сълзи или думи, не можеше да се разбере.
— Така че по-добре е да не идвате… Вие разбирате, не се обиждайте…
— Така ми се пада, така ми се пада! — бързо заприказва Кити, като грабна чадърчето от ръцете на Варенка и не гледаше приятелката си в очите.
На Варенка й се искаше да се усмихне, като гледаше детинския гняв на приятелката си, но се страхуваше да не я обиди.
— Защо ви се пада така? Не разбирам — каза тя.
— Така ми се пада, защото всичко било лицемерие, защото всичко било само за лице, а не от сърце. Защо ми трябваше да се занимавам с чужд човек? И ето, излиза, че аз съм причината да се скарат и че съм правила това, за което никой не ме е молил! Защото всичко е лицемерие, лицемерие, лицемерие!…
33
Ваше сиятелство, ваше превъзходителство, ваша светлост.