Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Братът седна под храста и размота въдиците, а Левин отведе коня, върза го и нагази в непоклащаното от вятъра огромно сиво-зелено море на ливадата. В добре напояваните места копринената трева с узряващи семена достигаше почти до пояс.
Като мина напреки през ливадата, Константин Левин излезе на пътя и срещна един старец с отекло око, който носеше кошерище с пчели.
— Какво е това, Фомич, примамил ли си тия пчели? — попита го той.
— Защо ще ги примамвам, Константин Митрич! Да запазя поне своите. Вече втори път ми бяга тоя рой… Да благодаря на момчетата, че го стигнаха. Вашите орат. Отпрегната един кон и го настигнаха…
— Е, какво ще кажеш, Фомич, да косим ли вече, или да почакаме?
— Какво да ти кажа! Понашему трябва да се почака до Петровден. Но вие винаги косите по-рано. Пък, слава Богу, тревата е хубава. Говедата ще има къде да ходят.
— А какво ще кажеш за времето?
— Божа работа. Може и да се задържи.
Левин отиде при брат си. Не се ловеше нищо, но Сергей Иванович не се отегчаваше и изглеждаше в най-весело настроение. Левин видя, че възбуден от разговора си с лекаря, той искаше да приказва. А на Левин, наопаки, му се искаше да си отиде по-скоро в къщи, за да нареди да извикат косачи за утре и да разреши съмнението си за коситбата, което много го занимаваше.
— Е, да си вървим — каза той.
— Къде ще бързаме? Да поседим. Ама как си се измокрил! Макар че не се лови нищо, хубаво е. Всеки лов е добър, защото имаш досег с природата. Каква прелест тая стоманена вода! — каза той. — Тия зелени брегове винаги ми напомнят, знаеш ли, нещо загадъчно, тайнствено, сякаш тревата казва на водата: а ние ще пошаваме, ще пошаваме.
— Не зная тая гатанка — отвърна Левин.
III
— Знаеш ли, мислех за тебе — каза Сергей Иванович. — Това, което става във вашия уезд, на нищо не прилича, както ми поразправи тоя доктор; той не е глупаво момче. И аз съм ти казвал и казвам: не правиш добре, дето не ходиш на събранията и изобщо си се откъснал от земските работи. Щом порядъчните хора се оттеглят, разбира се, всичко ще тръгне Бог знае как. Плащаме пари, те отиват за заплати, а няма нито училища, нито фелдшери, нито акушерки, нито аптеки, нищо няма.
— Но нали опитвах — тихо и неохотно отвърна Левин, — не мога! Какво да правя!
— Защо да не можеш? Да си призная, не разбирам. Не допущам това да е от равнодушие и неумение; нима е просто мързел?
— Нито едното, нито другото, нито третото. Аз опитвах и виждам, че не мога да направя нищо — каза Левин.
Той едва вникваше в думите на брат си. Загледан през реката към нивата, виждаше нещо черно, но не можеше да различи дали е кон или управителят на кон.
— Но защо да не можеш да направиш нищо? Направил си опит, не си успял по твоя преценка и веднага се отчайваш. Как можеш да нямаш самолюбие?
— Самолюбието — каза Левин, засегнат на болното място от думите на брат си — не го разбирам. Самолюбие би имало, ако в университета ми кажеха, че другите разбират интегралното изчисление, а аз не го разбирам. Но тук трябва да си убеден предварително, че е необходимо да имаш известни способности за тия работи и главно, че тия работи са много важни.
— Как тъй, нима това не е важно? — каза Сергей Иванович, засегнат, задето брат му смята за неважно онова, което го занимаваше, и особено задето той очевидно почти не го слуша.
— На мене не ми се вижда важно, не може да ме заинтересува, какво искаш тогава?… — отвърна Левин, разбрал, че онова, което виждаше, е управителят и че управителят сигурно е освободил селяните от оране. Те обръщаха оралата. „Нима са свършили орането?“ — помисли той.
— Ама слушай — каза по-големият брат, като намръщи красивото си умно лице, — всичко има граници. Много хубаво е да бъдеш чудак и искрен човек и да не обичаш фалша — всичко това аз го зная; но пък това, което казваш, или няма смисъл, или има много лош смисъл. Как можеш да смяташ за неважно, че тоя народ, който ти обичаш, както уверяваш…
„Никога не съм разправял такова нещо“ — помисли Константин Левин.
— … мре без помощ? Груби бабувачки морят децата, народът тъне в невежество и се огъва под властта на всеки писар, а тебе ти е дадено в ръцете средство да помогнеш на това, но ти не помагаш, защото според теб това не било важно.