Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Впрочем, докато чакаше времето, за да изпълни в големи размери плановете си, Кити и сега, на курорта, дето имаше толкова болни и нещастни, лесно намери случай да прилага новите си принципи, подражавайки на Варенка.
Отначало княгинята забелязваше само, че Кити се намира под силното влияние на своето engouement, както го наричаше тя, към г-жа Щал и особено към Варенка. Тя виждаше, че Кити не само подражава на Варенка в дейността й, но неволно й подражава и в начина да върви, да говори и да мига с очи. Но след това княгинята забеляза, че у дъщеря й, независимо от това очарование, става някакъв сериозен душевен преврат.
Княгинята виждаше, че Кити чете вечер едно френско евангелие, което бе й подарила госпожа Щал, нещо, което по-рано не правеше; че отбягва светските си познати и се среща с болни, които се намираха под покровителството на Варенка, и особено с бедното семейство на болния художник Петров. Очевидно Кити се гордееше, че изпълнява в това семейство длъжността на милосърдна сестра. Всичко това беше хубаво и княгинята нямаше нищо против, толкоз повече, че жената на Петров беше напълно порядъчна жена, а и принцесата, която бе забелязала дейността на Кити, я хвалеше и я наричаше ангел-утешител. Всичко това би било много хубаво, ако не се прекаляваше. А княгинята виждаше, че дъщеря й изпада в крайност, и й казваше това.
— Il ne faut jamais rien outrer31 — казваше й тя.
Но дъщеря и не отговаряше нищо; тя само мислеше в душата си, че в делото на християнството не може да става дума за прекаляване. Какво прекаляване може да има, когато се следва едно учение, в което е казано да подлагаш и лявата си буза, когато те ударят по дясната, и да даваш ризата си, когато съблекат дрехата ти? Но княгинята не харесваше това прекаляване и още повече не харесваше, че Кити, както чувствуваше тя, не иска да й открие цялата си душа. И наистина Кити криеше от майка си новите си възгледи и чувства. Криеше ги не защото не уважаваше и не обичаше майка си, а само защото й беше майка. Би ги открила по-скоро всекиму другиму, но не и на майка си.
— Ана Павловна май не е идвала отдавна у нас — каза веднъж княгинята за Петрова. — Аз я каних. А тя сякаш е недоволна от нещо.
— Не, не съм забелязала, maman — каза пламнала Кити.
— Отдавна ли не си ходила у тях?
— Утре се каним да отидем на разходка в гората — отвърна Кити.
— Защо не, идете — каза княгинята, като се взираше в смутеното лице на дъщеря си и се мъчеше да разбере причината на смущението й.
Същия ден Варенка дойде на обед у тях и съобщи, че Ана Павловна се е отказала да отидат утре в гората. И княгинята забеляза, че Кити пак се изчерви.
— Кити, да не би да си имала нещо неприятно с Петрови? — попита княгинята, когато останаха сами. — Защо тя престана да изпраща децата и да идва у нас?
Кити отговори, че не е имало нищо помежду им и че никак не може да разбери защо Ана Павловна ще е недоволна от нея. Кити казваше самата истина. Тя не знаеше причината за промяната на Ана Павловна към нея, но се досещаше. Досещаше се за такова нещо, което не можеше да открие на майка си, което не искаше да признае и пред себе си. Това бе едно от ония неща, които знаеш, но които не можеш да кажеш дори пред себе си; дотолкова те е страх и те е срам да не се излъжеш.
Отново и отново тя мислеше за държането си с това семейство. Спомняше си наивната радост, която се изписваше върху кръглото добродушно лице на Ана Павловна, когато се срещнеха; спомняше си тайните им разговори за болния, заговорите им да го отвлекат от работата, която му беше забранена, и да го изведат на разходка; привързаността на по-малкото момченце, което я наричаше „моята Кити“ и което не искаше да си легне, ако тя не беше там. Колко хубаво беше всичко! След това тя си спомни измършавялата фигура на Петров с дългата му шия, с кафявия му сюртук; редките му виещи се коси, въпросителните му, страшни на първо време за Кити сини очи и болезнените му старания да се показва бодър и оживен в нейно присъствие. Спомняше си усилието на първо време да надвие отвратата, която изпитваше към него, както и към всички туберкулозни, и колко старателно измисляше какво да му каже. Спомняше си тоя плах, умилен поглед, с който той я гледаше, и странното чувство на състрадание и неловкост и след това съзнанието за своята добродетелност, което изпитваше при това. Колко хубаво беше всичко! Но така бе само на първо време. А сега, от няколко дни, всичко изведнъж се промени. Ана Павловна посрещаше Кити с престорена любезност и непрекъснато наблюдаваше и нея, и мъжа си.
31
Никога нищо не трябва да се изпада в крайност.