Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Просто и естествено, както правеше всичко, Варенка направи едно движение, средно между поклон и реверанс, и веднага заприказва с княза естествено и просто, както говореше с всички.
— Разбира се, аз ви познавам, добре ви познавам — каза й князът с усмивка, от която Кити с радост позна, че приятелката й се е харесала на баща й. — Но къде бързате толкова?
— Maman е тук — каза тя, като се обърна към Кити. — Тя не е спала цяла нощ и лекарят я посъветва да се поразходи. Нося й ръкоделието.
— Значи, това е ангел номер първи — каза князът, когато Варенка си отиде.
Кити видя, че му се иска да се посмее над Варенка, но просто не можеше да направи това, защото Варенка му хареса.
— Е, ще видим всичките ти приятели — прибави той, — и мадам Щал, ако благоволи да ме познае.
— Но нима ти я познаваш, татко? — попита Кити със страх, като забеляза, че при споменаването на мадам Щал в очите на княза блесна иронично пламъче.
— Познавах мъжа й, а малко и нея, преди да стане пиетистка.
— Какво значи пиетистка, татко? — попита Кити, вече изплашена, че онова, което толкова високо ценеше у госпожа Щал, имало название.
— И аз не зная добре. Зная само, че тя благодари на Бога за всичко, за всяко нещастие, благодари му дори, че е умрял мъжът й. Е, и излиза смешно, защото те живееха лошо.
— Кой е тоя? Какво жалко лице! — попита той, като видя седнал на пейката нисък болен с кафяво палто и бели панталони, които правеха странни гънки на лишените му от мускули крака.
Господинът повдигна сламената си шапка над виещите се редки коси, като откри високото си, болезнено почервеняло от шапката чело.
— Това е Петров, художник — каза Кити и се изчерви. — А тази е жена му — прибави тя, като посочи Ана Павловна, която сякаш нарочно в същото време, когато те се приближиха, тръгна след детето, което тичаше по пътечката.
— Колко е жалък и колко мило е лицето му! — каза князът. — Но ти защо не се приближи? Той сякаш искаше да ти каже нещо.
— Добре, да отидем — каза Кити и решително се обърна. — Как сте със здравето днес? — попита тя Петров.
Петров стана, подпрян на бастуна, и плахо погледна княза.
— Тя е моя дъщеря — каза князът. — Позволете да се запознаем.
Художникът се поклони и се усмихна, като откри странно блестящите си бели зъби.
— Ние ви чакахме вчера, княжна — каза той на Кити. Като каза това, той залитна и повтори това движение, за да покаже, че го е направил нарочно.
— Аз исках да дойда, но Варенка ми каза, че Ана Павловна изпратила да й съобщят, че няма да отидете.
— Как няма да отидем? — каза Петров, който се изчерви и веднага се закашля, като търсеше с очи жена си. — Анета, Анета! — рече той високо и дебелите жили на тънката му бяла шия се изопнаха като въжета.
Ана Павловна се приближи.
— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — сърдито прошепна той, изгубил гласа си.
— Здравейте, княжна! — каза Ана Павловна с престорена усмивка, която съвсем не приличаше на по-раншното й държане. — Много ми е приятно да се запознаем. — обърна се тя към княза. — Отдавна ви очаквахме, княже.
— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — пресипнало прошепна още веднъж художникът, и то още по-сърдито, очевидно раздразнен още повече от това, че гласът му изневерява и той не може да придаде на думите си такъв израз, какъвто би желал.
— Ах, Боже мой! Аз мислех, че няма да отидем — с досада отвърна жена му.
— Как тъй, когато… — Той се закашля и махна с ръка.
Князът повдигна шапката си и се отдалечи с дъщеря си.
— О, ох! — тежко въздъхна той. — О, нещастните!
— Да, татко — отвърна Кити. — Но трябва да знаеш, че те имат три деца, нямат никаква прислуга и почти никакви средства. Той получава нещо от Академията — оживено разправяше тя, като се мъчеше да заглуши вълнението, което бе я обзело поради странната промяна на Ана Павловна към нея.
— А ето и мадам Щал — каза Кити, като сочеше една количка, в която под едно чадърче лежеше нещо, обградено с възглавници, в нещо сиво и синьо.
Това беше г-жа Щал. Зад нея бе се изправил мрачен здравеняк работник, немец, който я возеше. До количката стоеше един рус шведски граф, когото Кити познаваше по име. Няколко души болни се поспираха край количката и наблюдаваха тая дама като нещо необикновено.
Князът пристъпи до нея. И веднага в очите му Кити долови ироничното пламъче, което я смущаваше. Той пристъпи до мадам Щал и извънредно учтиво и мило заприказва на оня отличен френски език, на който сега говорят вече малцина.
— Ме зная дали ще си спомните за мене, но аз трябва да ви напомня за себе си, за да ви благодаря за вашата доброта към дъщеря ми — каза й той, като сне шапката си и не я туряше на главата.