Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Княз Александър Шчербацки — каза мадам Щал, като повдигна към него небесните си очи, в които Кити долови неудоволствие. — Много ми е приятно. Аз обикнах така много дъщеря ви.
— Все така ли сте зле със здравето?
— Та аз свикнах вече — каза мадам Щал и запозна княза с шведския граф.
— Но вие сте се променили много малко — каза й князът. — Не съм имал честта да ви видя десет или единадесет години.
— Да, Бог ни дава кръст и ни дава сила да го носим. Често се чудиш защо се протака тоя живот… От другата страна! — ядосана се обърна тя към Варенка, която не бе обвила както трябва краката й с одеялото.
— Сигурно за да правим добро — каза князът, като се смееше с очи.
— Ние не можем да съдим за това — каза госпожа Щал, доловила отсянката в израза върху лицето на княза. — Значи, вие ще ми изпратите тая книга, нали, любезни графе? Много ви благодаря — обърна се тя към младия швед.
— А! — извика князът, като видя московския полковник, крито стоеше наблизо, и след като се сбогува с госпожа Щал, отдалечи се с дъщеря си и с присъединилия се към тях московски полковник.
— Това е нашата аристокрация, княже! — с желание да бъде ироничен каза московският полковник, който имаше зъб на госпожа Щал, задето не се познаваше с нея.
— Все си е същата — отвърна князът.
— А вие, княже, сте я познавали още преди болестта й, сиреч преди да легне на легло?
— Да. Тя се разболя още тогава, когато се познавахме — каза князът.
— Разправят, че от десет години тя не става…
— Не става, защото е късокрака. Тя има много лошо телосложение…
— Татко, не може да бъде! — извика Кити.
— Така разправят лошите езици, мила! А твоята Варенка вижда доста зор — прибави той. — Ох, тия болни господарки!
— О, не, татко! — пламенно възрази Кити. — Варенка я обожава. И после, тя прави толкова добрини! Попитай когото щеш! Нея и Aline Щал всички ги познават.
— Може би — каза той, като притисна с лакът ръката й. — Но по-добре е, ако правят така, че когото и да попиташ, никой да не знае.
Кити замълча не защото нямаше какво да каже; тя не искаше да открие тайните си мисли дори на баща си. Но чудно нещо, въпреки че се подготвяше така да не се подчини на възгледа на баща си, да не му даде достъп в своята светиня, тя почувствува, че оня божествен образ на госпожа Щал, който цял месец бе носила в душата си, безвъзвратно изчезна, както изчезва фигурата, образувана от небрежно хвърлена дреха, когато разбереш как е сложена дрехата. Остана само една късонога жена, която лежи, защото е с лошо телосложение, и измъчва безропотната Варенка, задето не я е завила както трябва с одеялото. И с никакви усилия на въображението не можеше вече да се възвърне образът на по-раншната мадам Щал.
XXXV
Князът предаде веселото си настроение и на домашните си, и на познатите, и дори на немеца хазаин, у когото живееха Шчербацки.
Когато се върна с Кити от извора и покани на кафе и полковника, и Мария Евгениевна, и Варенка, князът нареди да изнесат маса — и столове в градинката, под кестена, и да поднесат там закуската. И хазаинът, и прислугата се оживиха под влияние на неговата веселост. Те познаваха щедростта му и след половин час болният хамбургски лекар от горния етаж със завист наблюдаваше през прозореца тая весела руска компания от здрави хора, която се бе събрала под кестена. Под трепкащите кръгове от сянката на листата до масата, покрита с бяла покривка и отрупана с кафени чаши, хляб, масло, сирене и студено месо от дивеч, седеше княгинята в боне с лилави ленти и подаваше чаши и сандвичи. На другия край седеше князът, който ядеше здравата и високо и весело разговаряше. Той бе наредил край себе си своите покупки: гравирани кутийки, играчки, всички видове ножчета за разрязване, от които бе накупил цели купища по всички курорти и които подаряваше на всички, дори и на Лисхен, слугинята, и на хазаина, с когото се шегуваше на своя комично лош немски език, като го уверяваше, че Кити се е излекувала не от минералната вода, а от неговите отлични гозби, особено от супата със сушени сливи. Княгинята се подсмиваше на мъжа си заради руските му навици, но беше така оживена и весела, както не бе се чувствувала през цялото време, откак бяха дошли на курорта. Полковникът се усмихваше както винаги на шегите на княза; но по въпроса за Европа, която той изучаваше внимателно, както му се струваше, той държеше страната на княгинята. Добродушната Мария Евгениевна се друсаше от смях при всяко смешно нещо, което князът казваше, а Варенка — нещо, което Кити не бе виждала никога досега — примираше от слабия, но заразителен смях, който възбуждаха в нея шегите на княза.