Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Но каква нужда е имало от това лицемерие? — тихо попита Варенка.
— Ах, колко глупаво, колко отвратително е всичко! Каква нужда имах аз… Всичко е лицемерие! — каза тя, като отваряше и затваряше чадърчето.
— Но каква нужда е имало?
— За да изглеждам по-добра пред хората, пред себе си, пред Бога; да измамя всички. Не, сега вече няма да се поддам на това! Нека бъда лоша, но поне да не бъда лъжлива, измамница!
— Но кой е измамница? — с укор каза Варенка. — Вие говорите, сякаш…
Но Кити беше в своя пристъп на сприхавост. Тя не я остави да се доизкаже:
— Не говоря за вас, съвсем не говоря за вас. Вие сте съвършенство. Да, да, зная, че сте самото съвършенство; но какво да се прави, щом като аз съм лоша? Това нямаше да стане, ако не бях лоша. Така че нека си остана каквато съм, но няма вече да лицемеря. Какво ме интересува Ана Павловна? Нека си живеят, както искат, и аз ще живея, както си искам. Не мога да бъда друга… Но всичко не е било така, не е било!…
— Как тъй не е било? — с недоумение каза Варенка.
— Не е било. Аз не мога да живея иначе, освен както подсказва сърцето ми, а вие живеете по принципи. Аз ви обикнах просто така, а вие сигурно сте ме обикнали, за да ме спасите, да ме научите!
— Вие грешите — каза Варенка.
— Та аз не казвам нищо за другите, говоря за себе си.
— Кити! — чу се гласът на майка й. — Ела покажи на баща си твоите коралчета.
Горда, без да се помири с приятелката си, Кити взе от масата кутията с коралчетата и отиде при майка си.
— Какво ти е? Защо си се зачервила така? — попитаха я в един глас майка й и баща й.
— Нищо — отвърна тя, — ще се върна ей сега — и хукна назад.
„Тя е още тук! — помисли тя. — Какво да й кажа, Боже мой? Какво направих аз, какво й наприказвах! Защо я обидих? Какво да направя? Какво да й кажа?“ — мислеше Кити и се спря пред вратата.
Варенка, с шапка и с чадърче в ръцете, седеше до масата и разглеждаше пружинката, която Кити бе счупила. Тя вдигна глава.
— Варенка, простете ми, простете ми! — прошепна Кити и пристъпи до нея. — Аз не помня какво съм казала. Аз…
— Наистина, аз не исках да ви огорчавам — усмихната каза Варенка.
Мирът бе сключен. Но след пристигането на баща й за Кити се промени целият тоя свят, в който живееше. Тя не се отрече от всичко онова, що бе научила, но разбра, че се е лъгала, мислейки, че може да бъде такава, каквато искаше да бъде. Сякаш се бе пробудила от сън; почувствува колко трудно е без лицемерие и самохвалство да се задържи на оная висота, на която искаше да се издигне; освен това тя почувствува цялата тежест на тоя свят от скърби, болести и умиращи, в който живееше; видяха й се мъчителни ония усилия, които употребяваше над себе си, за да обича тия неща, и пожела по-скоро да отиде на чист въздух, в Русия, в Ергушово, дето, както научи от едно писмо, бе заминала вече сестра й Доли с децата.
Но любовта й към Варенка не отслабна. Като се сбогуваше, Кити я помоли да им дойде на гости в Русия.
— Ще дойда, когато се омъжите — каза Варенка.
— Никога няма да се омъжа.
— Тогава и аз няма да дойда никога.
— Добре, тогава ще се омъжа само заради това. Но внимавайте, помнете обещанието си! — каза Кити.
Предсказанията на лекаря се оправдаха. Кити се върна излекувана в къщи, в Русия. Тя не беше така безгрижна и весела както по-рано, но беше спокойна. Московските й скърби бяха останали само спомен.
Трета част
I
Сергей Иванович Кознишев искаше да си почине от умствената работа и вместо да замине както обикновено в чужбина, в края на май пристигна в селото при брат си. Според него най-добрият живот беше селският. Сега той дойде да се наслаждава от тоя живот при брат си. Константин Левин се радваше много, толкова повече, че това лято вече не очакваше брат си Николай. Но въпреки любовта и уважението си към Сергей Иванович, на Константин Левин му беше неловко на село с брат му. Беше му неловко и дори неприятно, като виждаше отношението на брат му към селото. За Константин Левин селото беше място за живот, сиреч за радости, страдания и труд; за Сергей Иванович селото беше, от една страна, отдих от труда, а от друга — полезна противоотрова срещу развалата, която той приемаше с удоволствие и съзнание за нейната полза. За Константин Левин селото беше хубаво, защото представляваше поприще за несъмнено полезния труд; за Сергей Иванович селото беше хубаво, защото там може и трябва да не се работи нищо. Освен това Константин се дразнеше донякъде и от отношението на Сергей Иванович към народа. Сергей Иванович казваше, че обича и познава народа и често беседваше със селяните, което той умееше да прави добре, без да се преструва и превзема, и от всяка такава беседа извличаше общи данни в полза на народа и за доказателство, че познава тоя народ. Такова отношение към народа не се харесваше на Константин Левин. За Константин народът беше само главен участник в общия труд и въпреки цялото си уважение и някаква кръвна любов към селянина, закърмена у него, както сам казваше, сигурно с млякото на кърмачката си селянка, той, като участник заедно с него в общия труд, макар че от време на време изпадаше във възторг от силата, красотата и справедливостта на тия хора, много често, когато в общия труд се изискваха и други качества, се озлобяваше срещу народа заради неговата безгрижност, некадърност, пиянство и лъжа. Ако попитаха Константин Левин дали обича народа, той положително не би знаел как да отговори на това. Той хем обичаше, хем не обичаше народа, както и хората изобщо. Разбира се, като добър човек, той повече обичаше, отколкото да не обича хората, а следователно и народа. Но той не можеше да обича или да не обича народа като нещо особено, защото не само живееше с народа, не само всичките му интереси бяха свързани с народа, но смяташе и себе си част от народа, не виждаше у себе си и у народа никакви особени качества и недостатъци и не можеше да противопоставя себе си на народа. Освен това, макар че бе живял дълго време в най-близки отношения със селяните като стопанин и посредник и главно като съветник (селяните му вярваха и идваха от четиридесети на версти да се съветват с него), той нямаше никакво определено мнение за народа и на въпроса дали познава народа би бил също така затруднен да отговори, както и на въпроса дали обича народа. Да каже, че познава народа, за него беше все едно да каже, че познава хората. Той постоянно наблюдаваше и виждаше всякакви хора, в това число и селяни, които смяташе за добри и интересни хора, и непрестанно откриваше нови черти в тях, променяше по-раншното си мнение за тях и си съставяше ново. У Сергей Иванович бе обратното. Също както обичаше и хвалеше селския живот в противоположност на оня живот, който не обичаше, той също така обичаше и народа в противоположност на оная класа, която не обичаше, и също така смяташе народа като нещо противоположно изобщо на хората. В неговия методичен ум се бяха изработили ясно определени форми за народния живот, извлечени отчасти от самия народен живот, но предимно от противопоставяния. Той никога не променяше мнението си за народа и съчувственото си отношение към него.