Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Лайза Дженингс. Всичко това е сериозно, нали?
— По-сериозно не може да бъде.
Харди мина през прохода между седалките и с ъгълчето на окото си зърна Теръл и Лайтнър, седнали един до друг на първия ред. Мина през вратичката на преградата и се отправи към масата на защитата. Минаваше единайсет и Дийн Пауъл разпитваше дребничка филипинка — Флорънс Барбието, съседката на семейство Уит.
Харди седна до Дженифър, докосна я по ръката и прошепна:
— Десетка! Жената, която е била пред къщата ви онази сутрин… открих я.
— Къде?
Не успя да отговори. Вилърс прекъсна разпита на Пауъл, като удари с чукчето и впери гневен поглед в Харди. Нямаше нужда да се изразява по-ясно. Той седна смирено и направи жест на разкаяние. Не му се щеше да плати петстотин долара глоба, а това, което имаше да каже на Фримън и Дженифър, в края на краищата можеше да почака.
Пауъл отново насочи вниманието си към свидетелката. Явно я разпитваше отскоро, защото все още бяха в началото на събитията от 28 декември.
— Госпожа Барбието, да повторим. Значи ги чухте да се карат?
— О, да. Къщите ни не са много далече. Крещяха си един на друг, а момчето плачеше.
— Успяхте ли да различите отделни думи?
Госпожа Барбието опря пръст до устните си.
— Не — отговори тя след малко. — Онази сутрин не успях.
Излизаше, че друг път е можела, но Пауъл беше достатъчно умен, за да не продължава в тази посока. Фримън веднага щеше да възрази и с право — това беше сутринта, която интересуваше всички.
— Добре. Разкажете ни какво стана, преди да чуете изстрелите.
— Ами… бях в кухнята и режех пилето, за да сготвя адобо. Кухнята е откъм къщата на семейство Уит, има прозорец. Режех на плота. Прозорецът е над мивката. Има още един прозорец, леко встрани и го отворих съвсем малко, заради оцета.
— Оцета?
— Слага се в адобото.
Пауъл кимна, сякаш имаше представа за какво му говори тази жена.
— Разбирам. Значи е било възможно да чуете какво става у съседите?
— Чух. Но после престанаха.
— Искате да кажете, че престанаха да крещят ли?
— Да.
— И колко време у семейство Уит беше сравнително спокойно?
— Не много. Към минута. Първо си изпих кафето, изплакнах чашката и я сложих в миялната машина, после извадих пилето и тъкмо започнах да го режа, когато чух някой да вика „Не!“ и после онези ужасни гърмежи. Заприличаха ми на изстрели. Мислех си за ужасните караници сутринта, а и предишния ден, после чух гърмежите и отидох до прозореца.
— До онзи, който беше отворен ли?
— Да, онзи, дето е малко по-встрани. Когато отидох до него, чух още един гърмеж. Беше силен, като че ли ме удари.
Пауъл кимна, после се обърна и погледна към масата на защитата. Дженифър седеше, стиснала ръце пред себе си. Вдигна очи и срещна погледа му.
— И какво направихте после?
— Ами… там до прозореца има стол. Седнах и се опитах да се съсредоточа. Не знаех какво да мисля.
— Какво се виждаше от онзи стол?
— Малко от плета, част от тяхната къща… отзад.
— Извинете ме, гърба на къщата или задния край на страничната стена?
— Отстрани. Задния край. Само че нищо не стана повече. Минута две не видях нищо, само седях и се чудех какво да правя. После си помислих да изляза навън или да извикам мъжа си… не знам. — Госпожа Барбието преживяваше момента отново — мачкаше плата на роклята си, помръдваше неспокойно. — Реших да отида да видя. Да помогна, ако нещо не е наред. Беше много тихо. Даже по-тихо, отколкото преди да се скарат. — Госпожа Барбието си пое дъх. — Отидох и позвъних на вратата. Почаках малко и пак позвъних. Никой не отвори, а знаех, че вътре трябва да има човек, защото само преди минута чух гърмежите. Но никой не отвори.
Клатеше глава и поглеждаше крадешком към Дженифър — явно се страхуваше да я погледне открито. Може би, помисли си Харди, в очите на съдебните заседатели ще изглежда, че се страхува от самата нея?
Пауъл продължи с най-безобидния въпрос, който може да се зададе в съда:
— И какво направихте после?
— Изчаках още минута, после пробвах вратата, но беше заключено. Уплаших се, изтичах вкъщи и се обадих на полицията.
— И какво направихте после?
— Останах до предния прозорец, докато не дойде патрулната кола. След няма две минути. Боях се да стоя навън.
Пауъл продължи да я разпитва за действията и впечатленията й от следващите два часа — връщането на Дженифър, пристигането на оперативната група от отдел „Убийства“. Разказът беше доста праволинеен и едва ли щеше да навреди особено на Дженифър — някой в края на краищата беше влязъл в къщата и бе стрелял, но нищо от показанията на госпожа Барбието не уличаваше непременно Дженифър. Имаше възможност да се твърди, че не е била тя. Но тогава кой? Другият „идиот“?