Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Пауъл се обърна към Фримън и направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да възприемат думите на Ривера по-добре.
— Свидетелят е ваш — обяви той след това.
Ето защо, помисли си Харди, човек толкова се пристрастява към съдебните процеси, макар че те просто разбиват нервите му. Фримън беше говорил с Ривера няколко пъти и той нито веднъж не бе променил показанията си — не бил виждал госпожа Уит, задържал се пред вратата само минутка и си тръгнал. Искал да спечели екскурзията до Хавай, обявена по радиото. В резултат на това целта на Фримън беше да установи времето на доставката, а не дали Матю е хукнал при майка си.
Старата мечка се изправи бавно и мъчително, но когато стигна до мястото пред свидетеля, вече по нищо не личеше, че е понесъл удар. Усмихна му се, кимна дружелюбно и заговори:
— Господин Ривера, през последните два месеца с вас разговаряхме няколко пъти, нали?
— Да, господине.
— И при тези разговори питах ли ви дали сте видели госпожа Уит при доставянето на пакета на двайсет и осми декември?
— Да, господине.
— И какво отговорихте вие?
— Че не съм я видял.
— А чухте ли гласа й? Може би е пеела под душа или нещо такова? Или пък е местела мебелите?
Фримън се възползваше от правото на защитата да подвежда свидетеля при кръстосания разпит. С тона си, освен това, той целеше да покаже на съдебните заседатели колко наивен е Фред.
Беше възнаграден. Ривера се ухили и се отпусна.
— Не, не, не съм чул никой да пее или да мести мебели.
— Когато момчето хукна към майка си, чухте ли го да я вика по име, да крещи „мамо“ или нещо друго?
Рискован въпрос — един утвърдителен отговор би бил болезнен. Но от друга страна Фримън знаеше каква скованост и тишина са царели в къщата на семейство Уит, така че рискът бе оправдан.
Момент за размисъл. Харди хвърли поглед към съдебните заседатели. Слушаха внимателно. Всички погледи бяха приковани в Ривера.
— Не, не помня такова нещо.
След като компенсира до известна степен загубата отпреди малко, Фримън си позволи да поеме дъх.
— Да се върнем на това, което Матю е казал на баща си. Бихте ли го повторили?
Пауъл забеляза капана и скочи:
— Възразявам, ваша светлост. Записано е в протокола. Може да се прочете.
Вилърс се замисли над възражението прекалено дълго, за да може Фримън да се чувства комфортно. Понеже знаеше, че понякога капаните хващат този, който ги е заложил, предпочете да оттегли въпроса си. Не беше нужно съдебните заседатели да чуят още веднъж фразата: „Отивам да го покажа на мама“. Надяваше се да чуе нещо от рода на: „Мама сигурно ще се зарадва, като си дойде“. Но нямаше такъв късмет.
Фримън се усмихна и отново се обърна към свидетеля.
— Значи, да обобщим, в девет и трийсет не видяхте с очите си, че Дженифър Уит е в къщата?
— Да.
— Не чухте и гласа й.
— Не.
Фримън се замисли за миг и реши, че няма да постигне нищо по-добро от това, а то не беше никак добро. Усмихна се самоуверено на съдебните заседатели и каза на Ривера:
— Благодаря ви, нямам повече въпроси.
Пауъл надуши миризмата на кръв и стана, като заяви, че би желал да зададе още един-два допълнителни въпроса.
— Господин Ривера, какво направи доктор Уит, когато Матю хукна с пакета?
— Какво направи ли? Ами взе кочана, подписа се, погледна часовника си и вписа времето. После ми го върна.
— Каза ли нещо на сина си?
— Не, момчето вече го нямаше.
— Да, споменахте го. А не извика ли след него, че майка му я няма у дома или нещо подобно?
— Възразявам! — изстреля Фримън.
Вилърс кимна.
— Приема се. Господин Пауъл, знаете за какво става дума. Последното да се заличи.
И обясни на съдебните заседатели, че трябва да не вземат под внимание последния отговор. Но Пауъл знаеше какво е постигнал и освободи свидетеля с усмивка.
Фримън беснееше. Въпреки възраженията на Дженифър, бе настоял да прекарат обедната почивка в кантората. Имаше нужда да изпусне парата и не желаеше да го прави пред клиентката си.
— Изобщо не е споменавал, че Мат искал да показва скапания пакет на когото и да било!
Харди пиеше сода направо от бутилката и похапваше пържени картофи от чинийката в средата на заседателната маса.
— Днес го направи, Дейвид. А ти попита ли го?
— По дяволите!
— Това означава ли, че не си?
Но изглежда нищо не бе в състояние да убие апетита на възрастния адвокат. Дъвчеше сандвич с черен дроб и пиеше една от многото марки безалкохолна бира, които в Сан Франциско се приемаха за признак на политическа благонадеждност. Харди ги смяташе за бич Божи.
— Десет пъти го попитах, дали е виждал Дженифър. Била ли е там. Сигурен ли е, че не я е видял.