Тринадесетият съдебен заседател

Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.

— Здравейте.

Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.

— Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?

Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.

— Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.

Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.

— Наистина ли сте адвокат?

— Да, адвокат съм.

— Последния път нямахте вид на такъв.

Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.

— Бях се маскирал.

Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.

Жената погледна картичката му още веднъж, после часовника си.

— Съжалявам, че ви задържам, но ако имате време да отговорите на един въпрос, може би ще изясним всичко още сега.

Тя погледна часовника си още веднъж, въздъхна.

— Е?

— Често ли бягате по тази улица?

— Почти всеки ден. Един и същи маршрут.

— Но не по едно и също време, нали?

Жената поклати глава.

— Зависи кога ще се събудя, как ще тръгнат нещата. Защо? Да не би да сте ме чакали тук някъде?

— Два-три дни. Рано. Значи понякога излизате по-късно?

— Понякога, да. — Отново го изгледа подигравателно. — Станаха повече въпроси.

— Да, така е. Съжалявам. Спомняте ли си някоя сутрин да сте чули нещо като изстрели от тази къща там? — посочи я. — И да сте спрели пред нея за малко? Това е важният въпрос.

Тя се замисли. Вече дишаше напълно нормално. Прокара длан по челото си, намръщи се.

— Кога трябва да е станало това?

— Зимата, веднага след Коледа.

След още една секунда кимна.

— Да… спомням си. Чу се някакъв гърмеж, после още един, веднага след това. Изстрели ли са били? Аз си помислих, че е от ауспух на кола.

— Но спряхте, нали?

— За секунда. Имам си разписание. Не обичам да прекъсвам. Не видях нищо, нито пък чух нещо повече.

Харди остана където беше, до вратата откъм страната на шофьора.

— Имате ли нещо против да ми дадете името си?

Още миг колебание, но се разсея. Дори му се усмихна.