Изповедите на един буржоа

2

Берлин ме посрещна с неочаквана авантюра: авантюрата на младостта… Сега вече зная, че младостта не е период от живота, измерим с време, тя е просто състояние, чието начало и край не могат да се обозначат с дати. Младостта не започва с пубертета и не свършва в точно определен ден, да речем на четирийсетгодишна възраст, навръх Цветница, в шест часа следобед. Младостта, това невероятно и ни най-малко „вихрено“ житейско чувство, може да ни връхлети, когато не му обръщаме особено внимание и най-често, когато сме неподготвени и не го очакваме кой знае колко. Тъжно, чисто и безкористно е това състояние. Увличат те сили, с които не влизаш в спор. Страдаш, донякъде се и срамуваш, би искал час по-скоро да го преодолееш, да станеш „възрастен“, с брада, с мустаци, с принципи и с жестоки и категорични спомени. Един ден се събуждаш и осветлението наоколо е друго, значението на предметите, смисълът на думите е друг. По паспортни данни и телесни запаси още си млад; може и мъж да не си станал още в истинския, песимистичен и отговорен смисъл. Но първата младост, онзи лек унес, онова състояние на оскърбена невинност вече е отминала. Вместо нея е започнало нещо друго, един от антрактите в живота не се е състоял. Пробуждаш се от вълшебството учуден. Своего рода усещане за „apres“144 е това, не прилича на никое телесно изживяване, но е изгарящо горчиво, на дъното му се таи разочарование. Докато трае, човек е почти неуязвим.

В Берлин за мен категорично започна младостта, състоянието, за което по-късно в живота човек претендира под това име. Всеки ден се събуждах с усещането, че нещо започва. Това, което започна в Берлин и продължи известно време не бе тържество; но не беше и делнично. Бе преходно състояние, с извънредна церемониалност, особена маскарадност и тържествени обрати. В Берлин, където никой наоколо нямаше време за нищо, аз имах време за всичко. Това бе етап в живота на града, когато наред с особения провинциализъм, във върховите си мигове и в някои области на изразността той почти напомняше световен град. Чужденците бяха наводнили всяко кътче. Лабораториите бяха пълни с руснаци и норвежци, всеки учредяваше нещо и немците даваха фундамент на всичко учредено, дори ако иностранецът сам не вярваше в успеха на начинанието. Тъпчеха с пари отегчените чужденци. Един следобед в кафенето се заприказвах с двама немци, пристигнали от Вюртемберг в Берлин, и основахме илюстровано „списание“. След две седмици имахме кантора на първия етаж в една кооперация на „Фридрихщрасе“, кантора с много стаи, телефони, пишещи машини, счетоводител, касиер и машинописки. Журналът даже започна да излиза, пълен с изумителни глупости, и доста време процъфтяваше. След излизането на първия брой ги напуснах, защото кухата им предвзетост ме отегчаваше. Градът гъмжеше от подобни „учредявания“. В един нощен бар в пресечка на „Курфюрщендам“ двама пенсионирани немски офицери, които се бяха запознали половин час по-рано, учредиха в мое присъствие предприятие за експорт на моливи с основен капитал от няколко милиона и бяха много учудени, когато взех да се дърпам от участие в тази превъзходна сделка. Няколко месеца по-късно с приходите от експорт на моливи те вече купуваха къщи. Берлин не беше идиличен през тези години. Огромният град бе една обширна лаборатория; чужденецът можеше по свое усмотрение да се гмурне в немските заводи, в театрите, кинематографичните студии, журналите и канторите. Берлин се беше предал, след войната бе капитулирал пред враждебната чужбина. На витрината се бе разположил гешефтарски свят, вонящ на кокаин и ракия, но иззад насладите от прахоляка избуяваха стилове, избистряха се позиции.