Сянката на вятъра

Старицата мило се усмихна на Фермин. Моят приятел помилва лицето и челото й. Тя прие допира на друга кожа до своята с благодарност, като погалена котка. Усетих буца в гърлото си.

— Какъв глупав въпрос, а? — продължи Фермин. — Та на вас най би ви допаднало да излезете навън и да му тропнете някой танц. Имате стъпало на танцьорка; сигурно всички ви го казват.

Не бях го виждал да се обръща така деликатно към когото и да било, даже и към Бернарда. Думите бяха сладникаво ласкателство, но тонът и изражението на лицето му бяха искрени.

— Какви хубави неща говорите — измънка тя; гласът й звучеше някак скършено, защото дълго не бе имала с кого да говори или какво да каже.

— Не са и наполовина хубави колкото вас, Хасинта. Дали ще можем да ви зададем няколко въпроса? Като в ония състезания по радиото; нали се сещате?

Старицата само примигна в отговор.

— Според мен това беше „да“. Спомняте ли си Пенелопе, Хасинта? Пенелопе Алдая? Тъкмо за нея бихме искали да ви разпитаме.

Хасинта кимна. Погледът й изведнъж се бе оживил.

— Детето ми — промълви тя. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Същата. Значи си спомняте, а? Ние сме приятели на Жулиан. Жулиан Каракс, оня със страшните истории. Спомняте си и това, нали?

Очите на старата жена блестяха, сякаш думите и докосването до кожата й с всеки изминал миг вливаха живот в нея.

— Отец Фернандо от училище „Сан Габриел“ ни каза, че много сте обичали Пенелопе. Той вас също много ви обича и всеки ден мисли за вас, знаете. Ако не идва да ви види по-често, то е само защото новият епископ, който е кариерист и половина, го товари с толкова литургии, че съвсем е останал без глас.

— Добре ли се храните? — попита изведнъж старицата със загрижено изражение.

— Нагъвам за седмина, Хасинта, но там е работата, че имам много мъжки метаболизъм и каквото хапна, изгарям го. Няма да повярвате, ама под тия дрехи всичко е само мускул. Пипнете, пипнете. Като Чарлз Атлас67, само дето съм по-космат.

Хасинта кимна, донякъде успокоена. Не откъсваше очи от Фермин. За мен напълно бе забравила.

— Какво можете да ни разкажете за Пенелопе и Жулиан?

— Всички се сдружиха да ми я отнемат — рече тя. — Моето момиченце.

Пристъпих към нея, за да кажа нещо, но Фермин с поглед ми нареди да си мълча.

— Кой ви отне Пенелопе, Хасинта? Спомняте ли си?

— Господарят — рече тя и уплашено вдигна очи нагоре, като че ли се боеше, че някой може да ни чуе.

Фермин сякаш измери силата на този жест, като проследи погледа на старицата към висините и претегли възможностите.

— За Всемогъщия Бог ли говорите, повелителя на небесното царство, или по-скоро за господин бащата на госпожица Пенелопе, дон Рикардо?