Сянката на вятъра

Щели да минат месеци, изпълнени с какви ли не превратности, преди Хасинта да си намери постоянна работа в един от складовете на „Алдая и синове“, близо до павилионите на старото Световно изложение в парка Сиудадела. Онази Барселона от сънищата й се била превърнала в мрачен и враждебен град, със затворени дворци и фабрики, които бълвали своя мъглив дъх, тровещ града с въглища и сяра. Хасинта още от първия ден разбрала, че този град е жена, суетна и жестока; научила се да се бои от нея и никога да не я гледа в очите. Живеела сама в един пансион в квартал Ривера, където със заплатата си едва можела да си позволи мизерна стаичка без прозорци. Едничкото й осветление били свещите, които крадяла от катедралата и държала запалени цяла нощ, за да отпъжда плъховете; те вече били изгризали ушите и пръстите на шестмесечното бебе на Рамонета, проститутка, живееща под наем в съседната стая — единствената приятелка, с която Хасинта успяла да се сдобие за единайсет месеца в Барселона. През онази зима почти всеки ден валял дъжд, черен дъжд с миризма на сажди и арсеник. Хасинта скоро започнала да се бои, че Сакариас я е измамил, че е дошла в този ужасен град, за да умре от студ, нищета и забрава.

Решена все пак да оцелее, Хасинта отивала всеки ден в склада, преди да се съмне, и си тръгвала доста след свечеряване. Там дон Рикардо Алдая случайно забелязал нейните грижи за дъщерята на един от надзирателите, която боледувала от охтика. Виждайки усърдието и нежността, които излъчвала младата жена, той решил да я отведе в дома си, за да се грижи за неговата съпруга, бременна с първото му дете. Молитвите на Хасинта били чути. Същата нощ Сакариас отново се явил в съня й. Ангелът вече не бил облечен в черно. Бил гол и кожата му била покрита с люспи. Вече не го придружавала котката му, а една бяла змия, увита около торса му. Косата му се спускала чак до кръста, а усмивката му, онази захарна усмивка, която Хасинта целунала в катедралата на Толедо, сякаш била набраздена от триъгълни, подобни на трион зъби — такива тя била виждала у някои дълбоководни риби, които пляскали с опашка на рибния пазар. Години по-късно младата жена щяла да опише това видение пред един осемнайсетгодишен Жулиан Каракс, спомняйки си как в деня, в който напуснала пансиона в квартала Ривера, за да се премести в имението на Алдая, научила, че предната нощ приятелката й Рамонета загинала, намушкана с нож пред вратата си, а бебето й умряло от студ в ръцете й. Когато узнали новината, наемателите на пансиона с викове и крясъци се сборичкали за оскъдните вещи на мъртвата жена. Единственото, което оставили, било най-ценното съкровище на Рамонета: една книга. Хасинта я познала, защото нощем приятелката й често я била молила да й прочете някоя и друга страница. Самата Рамонета не умеела да чете.