Сянката на вятъра

Като дете Мария Хасинта Коронадо била убедена, че целият свят свършва в околностите на Толедо и че отвъд пределите на града има само мрак и огнени океани. Тази идея й дошла от един сън, явил й се по време на треската, която едва не я довършила, когато била на четири години. Сънищата започнали с онази загадъчна треска; някои я приписвали на ужилването от огромния червен скорпион, който се появил един ден в дома на Хасинта и след това повече не бил видян. Други винели коварството на една луда монахиня, която нощно време се промъквала в къщите, за да трови децата, и която след години щяла да свърши на презряната гарота, рецитирайки „Отче наш“ отзад напред с изхвръкнали от орбитите очи, докато един ален облак забулил града и изсипал порой от мъртви буболечки. В сънищата си Хасинта виждала миналото и бъдещето, а понякога й се разкривали тайните и загадките на старите улици на Толедо. Един от обичайните герои, които се явявали в тези съновидения, бил Сакариас — ангел, облечен винаги в черно и придружаван от тъмна котка с жълти очи, чийто дъх миришел на сяра. Сакариас знаел всичко: бил й предсказал деня и часа, в който щял да умре чичо й Бенансио, амбулантен търговец на разни мехлеми и светена вода. Разкрил й мястото, където майка й, заклета черковница, кътала пакет писма от един пламенен студент по медицина с оскъдни финансови средства, но солидни познания по анатомия, в чиято спалня на уличката „Санта Мария“ била открила райските врати в аванс. Сакариас обявил на Хасинта и това, че в стомаха й се е забило нещо лошо — мъртъв дух, който й желаел злото, а също и че ще познае любовта на един мъж само: празна, себична любов, която ще прекърши душата й надве. Предрекъл й, че приживе ще види гибелта на всичко, което обича, и че преди да се пресели на небето, най-напред ще навести ада. В деня на първата й менструация Сакариас и неговата котка с дъх на сяра изчезнали от сънищата й, но след години Хасинта щяла да си спомня посещенията на черния ангел със сълзи на очи, защото всичките му предсказания се сбъднали.

Ето защо, когато лекарите установили, че тя никога не ще може да има деца, Хасинта не се изненадала. Не се изненадала и тогава (макар че едва не умряла от мъка), когато мъжът, за когото била женена от три години, обявил, че ще я напусне заради друга, защото тя била ялова като пусто и безплодно поле, защото не била жена. В отсъствието на Сакариас (когото смятала за небесен пратеник, понеже — в черни одежди или не — все пак бил сияен ангел и най-красивият мъж, зърнат от нея наяве или насън), Хасинта разговаряла с Бог сама, криейки се по ъглите, без да го вижда и без да очаква той да си даде труд да й отговори, защото на тоя свят има много мъка, а нейните грижи, в крайна сметка, били дребна работа. Всичките й монолози с Бога се въртели все около една и съща тема: тя искала само едно нещо в живота — да бъде майка, да бъде жена.

Един ден, докато се молела в катедралата, до нея се доближил някакъв мъж, в чието лице познала Сакариас. Бил облечен по обичайния си начин и държал своята злобна котка в скута си. Не бил остарял дори с един-едничък ден и все още се кипрел с великолепните си нокти, дълги и заострени като на маркиза. Ангелът й признал, че се явява той, защото Бог не възнамерявал да отговаря на молитвите й. Сакариас й казал да не се тревожи, защото — по един или друг начин — той ще й прати дете. После се навел към нея, прошепнал думата „Тибидабо“ и я целунал много нежно по устните. При допира на тези изящни, сладки като карамел устни, Хасинта получила видение: щяла да се сдобие с дъщеря, без да е необходимо да познае мъж (а това, съдейки по тригодишния си опит в брачното ложе със съпруга, който настоявал да си върши своето, като в същото време й закривал главата с възглавница и мърморел: „Не гледай, мръснице“, й се видяло истинско облекчение). Това момиче щяло да дойде при нея в един много далечен град, затворен между полумесец от планини и море от светлина, град, пълен с постройки, които можели да съществуват само в сънищата. По-късно Хасинта не могла да определи дали посещението на Сакариас било просто едно от съновиденията й, или ангелът наистина й се явил в катедралата на Толедо със своята котка и с аления си маникюр. Онова, в което не се усъмнила дори за миг, била достоверността на тези предсказания. Същия следобед се допитала до дякона на енорията — начетен човек, който бил видял свят (говорело се, че бил ходил чак до Андора и поназнайвал баскски). Дяконът заявил, че не знае сред крилатите легиони на небето да има ангел на име Сакариас, но изслушал внимателно видението на Хасинта. След дълго обмисляне и съдейки по описанието на нещо като катедрала, която — по думите на ясновидката — изглеждала като гигантски гребен, направен от топящ се шоколад, ученият мъж казал: „Хасинта, онова, което си видяла, е Барселона, голямата чародейка, и изкупителния храм Саграда Фамилия…“ Две седмици по-късно, въоръжена с вързоп дрехи, един требник и първата си усмивка от пет години насам, Хасинта се отправила към Барселона, убедена, че всичко, което й описал ангелът, щяло да се сбъдне.