Предани [calibre 1.48.0]

– След четиридесет и осем часа ще изтрият паметта на всички в града – изричам и се

вкопчвам в ръката на Тобиас. Той изглежда като попарен. – Ако не ги спрем, Зийк и майка

му ще го забравят.

Ще да го забравят, преди да имат възможност да си кажат последно сбогом. Ще бъде

сякаш никога не е съществувал.

– Моля? – ококорва се Кристина. – Моето семейство е там! Не може да направят това

с всички! Не е възможно, нали?

– Възможно е и могат да го направят много лесно – обажда се Питър. Бях забравила

за него.

– А ти пък какво правиш тук? – сопвам му се.

– Дойдох да видя Юрая. Или си издала закон срещу това?

– Та на теб никога не ти е пукало за него! С какво право идваш?

– Трис! – прекъсва ме Кристина. – Не сега!

Тобиас се колебае с отворена уста, като че ли думите се съпротивляват:

– Трябва да влезем в града. Матю каза, че има начин хората да се ваксинират срещу

серума на паметта, нали? Ще влезем, ще ваксинираме семейството на Юрая просто за

всеки случай и ще ги доведем тук, за да се сбогуват с него. Трябва да го направим утре,

преди да е станало твърде късно. Можем да ваксинираме и твоето семейство, Кристина.

А аз ще кажа на Зийк и на майка му Хана какво се е случило.

Кристина кимва, а аз стискам ръката ѝ, за да я уверя, че всичко ще е наред.

– И аз тръгвам с Тобиас – казва Питър. – А ако се възпротивиш на решението ми, ще

кажа на Дейвид какви си ги намислила.

Всички млъкваме и го зяпваме. Не зная защо Питър иска да се върне в града, но едва

ли от това ще излезе нещо добро. Само че не можем да си позволим Дейвид да научи за

плановете ни. Не и сега, когато нямаме никакво време.

– Добре – кимва Тобиас. – Но ако се опиташ да направиш някаква поразия, лично аз

ще те пребия и ще те заключа в някоя изоставена сграда, където никой да не може да те

намери.

Питър завърта очи с досада.

– Как ще стигнем до града? – пита Кристина. – Тук не раздават ей така коли и камиони.

– Обзалагам се, че можем да убедим Амар да ви закара – казвам. – Днес ми сподели,

че винаги е доброволец за патрулите. Сигурна съм, че няма да откаже да помогне на

Юрая и на семейството му.

– Май е редно аз да го помоля – предлага Тобиас. – Освен това, някой трябва да

остане при Юрая, за да следи докторите да не го изключат. Не им пречи, въпреки че са

обещали. Но не Питър, Кристина да остане. – Тобиас потърква татуировката си на

Безстрашен на врата си, сякаш иска да я изтрие, да я махне от тялото си. – А аз трябва

да помисля как да съобщя на семейството му, че е загинал... след като обещах да се

грижа за него.

– Тобиас... – понечвам да го успокоя, но той вдига ръка да ме спре, обръща се и си

тръгва. После спира, поглежда ме и казва:

– Вероятно няма да ме пуснат при Нита.

Понякога е много трудно да прецениш как да се погрижиш за всички. Докато гледам как

Тобиас и Питър се отдалечават по коридора, старателно спазвайки разстояние един от