Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
- Имам някои въпроси към вас.
- Давайте!
- За тези тела. На кого... или на какво са те всъщност?
- Едното е на шотландски химик на име МакЛийн, Ангъс МакЛийн. Не съм сигурен на кого е
или е било другото. Казаха ми, че е мутант, резултат от несполучлив научен експеримент.
- Що за експеримент може да създаде такова чудовище?
- Не съм запознат с подробностите.
Капитанът поклати глава невярващо.
- Кой ги е застрелял?
- Бяха убити при опит за бягство от острова, къде то са били държани в плен. - После
съобщи координатите.
- Забраненият остров? Патрулирам из тия води две десетилетия, а кракът ми не е стъпвал
там. Какво, за Бога, правехте там?
- Колегите ми Пол и Гамей Траут, както и пилотът на батискафа „Алвин”, бяха задържани
против волята им. Отидохме на спасителна операция и се сблъскахме с някои проблеми.
- Кой ги е държал в плен?
- Не знам. Предлагам да изясним всичко това, като стигнем до брега.
В каютата влезе млад моряк и подаде на капитан Брус сгънат лист хартия.
- Тези съобщения току-що пристигнаха, сър.
- Благодаря.
Капитанът се извини и ги прочете. После подаде едното на Кърт. Беше от Руди Гън и гласеше:
„Радвам се, че сте добре. Чакам подробности. Руди”.
Когато прочете другото съобщение, капитанът повдигна вежди.
- Явно имате добри връзки, мистър Остин. От ад-миралтейството са се свързали с
централата на Бреговата охрана. Заръчали са да се отнасяме с изключително внимание към
вас и да ви осигурим всичко, което пожелаете.
- В британските кораби още ли се прави грог?
- Не, но в каютата си имам бутилка хубаво шотландско уиски.
- Ще свърши чудесна работа - отвърна Остин.
Съвсем друго посрещане ги очакваше в Къркуол, столицата на Оркни. На брега бяха наредени
автобус, катафалка и двайсетина души в бели предпазни костюми с качулки.
Остин стоеше на перилата заедно с капитан Брус.
- Това е или екип за деконтаминация, или последният писък в британската мода.
- Така, като гледам, хората ми няма скоро да излязат в отпуск - рече капитанът. - „Скапа” и
екипажът са поставени под карантина, в случай че сте ни оставили някой гаден микроб на
борда.
- Съжалявам, че ви причинихме толкова неприятности, капитане.
- Глупости! Определено ни разнообразихте. Пък и, както казах, това ни е работата.
Остин стисна ръката му, а после слезе по мостчето заедно с другите бегълци. Всеки от тях, щом
стъпеше на земята, трябваше да облече прозрачен найлонов костюм, шапка и хирургична
маска. След това ги изпратиха до автобуса, а труповете натовариха в катафалката. Помолиха
ги да не вдигат щорите на прозорците. След около пет минути автобусът спря пред голяма
тухлена сграда, може би някогашен склад.
Вътре в сградата беше опъната голяма палатка, предназначена за деконтаминационна
лаборатория и обслужвана от други хора в бели защитни облекла. Всички, които бяха стъпвали
на острова, бяха помолени да вземат душ, а дрехите им бяха прибрани в найлонови
чували и отнесени за анализ. След това им раздадоха болнични дрехи. Почувстваха се като
група пациенти в психиатрия, наобиколени от доктори в найлонови защитни облекла, които
трябваше да определят дали са годни да се завърнат в човешкото общество. Въпреки
унижението, с тях се отнасяха изключително любезно.
След прегледа Остин и колегите му от НАМПД получиха току-що изпраните си и грижливо
сгънати дрехи. После ги отведоха в малка, сравнително гола стая само с няколко стола и маса.
Зад масата седеше мъж в костюм на тънки райета, който при влизането им стана и се
представи като Антъни Мейхю. Каза, че е от МИ5, британското вътрешно разузнаване, и ги
помоли да седнат. Мейхю имаше изящни черти и изискан акцент, което накара Остин веднага
да попита:
- Оксфорд?
- Всъщност Кембридж - усмихна се той. Говореше с кратки изречение, сякаш мислено
орязваше всички излишни думи. - Разликата е трудно доловима. Извинявам се за
притеснението от докторите и лабораторните служители в скафандри. Надявам се да не е било
проблем.
- Ни най-малко. Бездруго имахме отчаяна нужда от душ - отвърна Остин.
- Моля ви, предайте на тези, които перат дрехите, да слагат по-малко кола на яките -
допълни Дзавала.
Мейхю се разсмя.
- Обещавам! МИ5 добре познава с работата на Специалния екип на НАМПД. Но когато
капитан Брус докладва за трупове, тайни експерименти и мутанти, от МИ5 се паникьосаха като
най-обикновени държавни служители, каквито всъщност са. Поискаха да се уверим, че няма да