Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
Беше валяло и от огъня не беше останало нищо. И от селото също. Тук-там някоя все още стърчаща от земята, овъглена греда. И няколко килнати каменни комини. Останалото от Холъби беше просто кал, пепел и натрошено на трески дърво. Неколцина от обитателите на селото ровеха в купчините за нещо що-годе ценно, но не намираха такова. Други бяха наобиколили прясна купчина пръст и стояха с наведени глави.
— Жалко място, дори и в добри времена — промърмори Бранд.
— А тези не са добри — отвърна Раук.
Един старец, целият почернял от сажди и с тънка като перушина коса, беше коленичил в остатъците от една къща и викаше пресипнало към небето:
— Отвлякоха синовете ми. Отвлякоха синовете. Отвлякоха синовете ми.
— Горкият — каза Раук, изтри течащия си нос с опакото на ръката и примижа от болка, нарамвайки щита си. Нещо го мъчеше, откакто бяха тръгнали от Торлби.
— Ръката ли те боли? — попита Бранд.
— Стрела, преди няколко седмици. Добре съм. — Но не изглеждаше добре. Беше отслабнал, изпит, а воднистите му очи не пламтяха дръзко като преди. Бранд не си беше и помислял дори, че това някога ще му липсва. Но ето, че му липсваше.
— Искаш ли да ти нося щита?
За момент в очите му проблесна старото пламъче на гордостта, но бързо угасна:
— Благодаря. — Той остави щита да се свлече от ръката му, разкърши рамо и изпъшка през стиснати зъби. — Не беше кой знае каква рана, но богове, как боли само.
— Сигурен съм, че се оправяш — каза Бранд и преметна щита му на гърба си.
Изглежда днес нямаше да са им нужни щитове. Ванстерландците си бяха тръгнали отдавна. И по-добре. Събраното от Хъннан представляваше жалка картинка. Двайсетина момчета с прекалено големи за тях ризници, не повече от година-две по-големи от Кол, но далеч по-безполезни, зяпаха с облещени от страх очи опустошеното село. Неколцина посивели бради, един без нито един зъб в устата, друг без косъм на главата, трети с ръждясал от край до край, неточен от години меч. И ранените. Раук, друго момче без едно око, чиято превръзка кървеше непрестанно, едно момче, дето куцаше и ги забавяше през целия път и накрая Сордаф, който незнайно защо беше сред тях, въпреки че според Бранд си беше съвсем наред. С изключение на това, че беше пълен идиот, естествено.
Изду бузи и въздъхна тежко. Беше оставил Трън. Гола. В леглото му. Чисто гола. За да дойде тук. Боговете му бяха свидетели, беше взимал грешни решения, но това ще да беше най-грешното от всички. Проклето да е това негово стоене в светлото, да лежи на топло, това му трябваше.
Раук разтри рамо:
— Надявам се да се оправи скоро. Не мога да стоя в стената от щитове с такава ръка. Ти стоя ли в стената? — Някога в този въпрос щеше да има подигравателна нотка, но сега имаше само ужас и тревога.
— Ъхъ, по „Непристъпна“. — Някога в отговора му щеше да има гордост, но сега в мислите му бяха само звукът на кинжала, проникващ в плът. Сега и в неговия глас се прокраднаха ужас и тревога. — Бихме се с хората коне. Не знам защо се бихме с тях, наистина не знам, но… бихме се. Ти?
— Да. В схватка с някакви ванстерландци преди няколко месеца. — Раук подсмръкна отново, после двамата замълчаха и продължиха да предъвкват горчиви спомени. — Уби ли някого?
— Да. — Лицето на онзи беше още като живо пред очите му. — Ти?
— Да — отвърна Раук и сведе намръщен поглед към земята.
— Трън уби шестима. — Каза го прекалено силно и ведро, но просто трябваше да обърне разговора, накъдето и да е, само не към себе си. — Трябваше да я видиш как се бие! Спаси ми живота.
— На някои им се отдава. — Насълзените очи на Раук продължаваха да гледат в земята. — Останалите просто гледат да избутат колкото могат.
Бранд огледа изпепелените останки на селото. Почерненият живот на някакви хорица.
— Това да си воин… не е просто братство по оръжие и пляскане по раменете, а?
— Не е като в песните.
— Не. — Бранд намести двата щита на гърба си. — Не е.
— Отвлякоха синовете ми. Отвлякоха синовете. Отвлякоха синовете ми…
Мастър Хъннан тъкмо беше свършил да говори с една жена, която успяла да избяга при нападението на ванстерландци и сега вървеше към тях, пъхнал палец в колана на меча си, с посивяла, шибана от вятъра през смръщеното му както никога досега лице, коса.
— Дошли по залез-слънце преди два дни. Според нея били две дузини, но не е сигурна и аз мисля, че са били по-малко. Водили кучета със себе си. Убили двама мъже, десет отвлекли в робство, пет-шест болни или прекалено стари оставили да изгорят в къщите им.
— Богове — прошепна едно от момчетата и начерта светия знак на гърдите си.
Хъннан го изгледа с присвити очи:
— Това е то войната, момче. Ти какво очакваше?