Половин свят

Трън преглътна тежко:

— Бяха само петима, кралю мой.

— Само петима, казва тя! — Той се изкиска дрезгаво към един от възрастните воини около себе си. Неколцина докараха половинчати усмивки. Но повечето свъсиха още по-силно вежди. Нямаше подвиг, който да я издигне в очите им, все още им беше под достойнството да я погледнат дори. — Харесваш ми, момиче! — каза кралят. — Някой ден трябва да се упражняваме заедно в квадрата.

Така значи, може да се упражнява с него в квадрата, но да не си и помисля да се бие за него в битка. Трън отново сведе поглед — не искаше да видят гнева в очите ѝ и да я изпратят на второ посещение в тъмницата.

— За мен ще е огромна чест — успя някак да каже.

Удил се задави в кашлица и се загърна в кожата.

— Веднъж само да започнат да действат отварите на пастора ми и ме отърват от тази болест. Кълна се, понякога имам чувството, че тия горчилки с вкус на говна само ме изнемощяват още повече.

— Отец Ярви е много умел лечител, кралю мой — отвърна Трън. — Без неговите мъдрост и познание щях да съм мъртва.

— Ъхъ — промърмори Удил и зарея поглед в далечината. — Надявам се познанието му скоро да проработи и за мен. Трябва да тръгвам на север и да дам урок на ванстерландци. Трошачът на мечове ни отправя въпрос. — Гласът му се сниши до дрезгав шепот. — Какъв е отговорът ни?

— Стомана! — изсъска Трън и воините около краля повториха думата като един.

Бледата ръка на Удил се разтрепери, докато притискаше още по-силно меча към гърдите му и Трън си помисли, че скоро нямаше да влезе с краля в квадрата.

— Стомана — въздъхна на свой ред той, сгуши се в кожата и влажните му очи се приковаха обратно в децата в квадрата, все едно беше забравил за присъствието на Трън.

— Отец Ярви ни чака — промърмори Кол. Поведе я нататък през двора, после през един мрачен коридор и дълго стълбище в другия край. Постепенно шумът от тренировката в двора заглъхна и остана само този от ехото на стъпките им.

— Всичко наред ли е с Бранд?

— Аз пък откъде да знам това? — отвърна троснато Трън и съжали на мига. — Съжалявам. Надявам се, че е.

— Двамата с него… — Кол ѝ хвърли един многозначителен поглед. — Знаеш…

— Не знам какво сме двамата с него — сопна се отново Трън и за пореден път съжали. — Съжалявам.

— Скучаеш, а?

— Бездействам — изръмжа тя, — докато други вършат подвизи.

Настроението ѝ беше мрачно от дни и презрението на воините от свитата на Удил не допринесе с нищо за оправянето му. В последно време нямаше нищо за вършене, освен да седи и да се тревожи. За това, че Бранд няма да я иска повече когато се върне, за това, че тя може да не иска него, когато той се върне, или пък, че просто няма да се върне. Измъчваха я повече съмнения и тревоги отпреди нощта, която прекара в леглото му и не можеше да направи нищо по въпроса.

— Проклети мъже — промърмори под нос. — Без тях щяхме да сме далеч по-добре.

— Аз пък какво съм направил? — възмути се Кол.

— Ти не се броиш — усмихна му се Трън и разроши косата му. — Все още.