Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
Тропането отекна в цялата къща. Някой блъскаше по вратата и от силата на ударите му стана ясно, че нямаше да се откаже докато не му отворят. Бранд чу дърпане на резе и приглушени гласове.
— Богове — каза Трън и очите ѝ се облещиха. — Може да е майка ми.
Не бяха препускали така дори когато хората коне ги нападнаха стремглаво в степта. Грабваха дрехи от пода и ги хвърляха един на друг, дърпаха ги в отчаяни опити да ги навлекат, Бранд се засуети с колана си и не можа да го пристегне, защото не спираше да хвърля крадешком погледи към Трън, която се бореше с панталоните си.
— Бранд? — долетя гласа на сестра му.
Двамата замръзнаха на място — той с един обут ботуш, тя още боса.
— Ъ? — отвърна пресипнало той.
— Всичко наред ли е? — Гласът на Рин идваше от стълбите към стаята му.
— Ъхъ!
— Сам ли си? — Този път гласът дойде от другата страна на вратата.
— Естествено! — Замисли се и като осъзна, че тя щеше да влезе, добави уклончиво — Може да се каже.
— Ти си най-лошият лъжец в цяла Гетланд. Трън Бату при теб ли е?
— Може да се каже… — Бранд направи отчаяна физиономия.
— Вътре ли е или не е вътре? Проклятие, там ли си, Трън Бату?
— Може да се каже? — обади се едва-едва Трън.
Последва мълчание от другата страна на вратата.
— Беше мастър Хъннан.
Името подейства на Бранд като кофа ледена вода.
— Каза, че дошъл гълъб с новини за нападение над Холъби и понеже всички воини са в момента на север, той събира каквото е останало, за да тръгне натам. Всички, които още се обучават в квадрата, ранените, онези, които не са си издържали още изпитанията. Събира ги на брега.
— И дойде да ме повика? — попита Бранд с треперещ глас.
— Каза, че Гетланд се нуждае от теб. Каза също, че всеки мъж, който се отзове и изпълни дълга си, го чака воинско място.
Воинско място. Рамо до рамо с братя по оръжие. И обща кауза, за която да се бие. Да стои в светлото. И изведнъж, уж отдавна угаснала жар, старите надежди пламнаха наново, горещи и ярки. Дори не се замисли.
— Веднага слизам — провикна се Бранд и усети сърцето си да бие лудо. Чу шума от отдалечаващи се от вратата стъпки.
— Тръгваш на поход с това копеле? — попита Трън. — След всичко, което ти причини? След всичко, което причини на мен?
— Не го правя заради него. — Бранд взе одеялото си от леглото. — Правя го за Гетланд.
— Хм, или за себе си — изсумтя Трън.
— Хубаво, за себе си. Не го ли заслужавам?
Тя понечи да отвърне, но се замисли за момент.
— Забелязах, че мен не ме повика.
— А ти би ли тръгнала с него? — Бранд натрупа малкото си вещи върху одеялото и ги сви на вързоп.
— Естествено. Също така бих го сритала в лицето.
— Може би затова не те повика.
— Хъннан не би ме повикал дори ако гори, а аз държа в ръце единствената кофа вода в Торлби. Никой от тях не би ме повикал. Воините на Гетланд. Шутове! Само дето не са смешни. — Тя спря с наполовина намъкнат в ботуша си крак. — Не тръгваш просто за да се отървеш набързо от мен, нали? Ако си размислил, за каквото и да е, просто ми кажи. Мисля, че крихме достатъчно тайни един от друг…
— Не е това — отвърна Бранд, въпреки че се замисли дали не беше поне отчасти истина. За да си даде малко пространство. И малко време да помисли.
— Понякога ми се иска да бях останала в Първия сред градовете — каза тя.
— Така никога нямаше да успееш да ме вкараш в леглото.
— И един ден, като умра богата и прославена, това можеше да е най-голямата грешка в живота ми.
— Дай ми седмица — отвърна Бранд, препасвайки меча на Одда. — За нищо не съм размислил, но просто трябва да приключа с това. Може никога повече да не ми се отдаде друга възможност.
Трън изви устни и пое дълбоко дъх през стиснати зъби:
— Една седмица. После тръгвам след първия срещнат, който може да повдигне сам кораб.
— Дадено. — И той я целуна. Устните ѝ бяха мърляви и дъхът ѝ миришеше на вкиснало, но това не го интересуваше. Преметна щита на гърба си, нарами малкия вързоп с вещите си, пое дълбоко дъх и тръгна уверено към желязната прегръдка на майка Война.
Но нещо го накара да спре на прага и извърне поглед назад. Сякаш просто да се увери, че тя наистина е там. Беше. И се усмихваше. Рядка гледка бяха усмивките на устните ѝ, но това ги правеше още по-ценни. По-ценни от злато и Бранд беше особено доволен от факта, че заслугата за тази беше негова.