Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
Хъннан плесна зад врата едно от момчетата, което вдигаше прекалено много шум и им даде знак да се разделят на две. Започна да ги праща по петима накуп по всяка странична уличка, или по-скоро по всяка отъпкана пътека между колибите.
— Стой близо до мен — изсъска Бранд на Раук, който едва успяваше да не изостава. Беше още по-пребледнял и толкова изнемощял, че не успяваше да държи щита си вдигнат.
— Селото е изоставено — изръмжа един от старците и по всичко личеше, че беше прав. Бранд се промъкна предпазливо покрай една стена и надникна в зееща врата. Нищо не помръдваше. С изключение на острата воня на нищета — добре познат за него аромат — селото беше празно.
— Чули са ни да идваме — промърмори той.
Старецът повдигна учудено вежда:
— Мислиш ли?
— Тук има някой! — долетя отнякъде уплашен вик и Бранд се втурна с вдигнат пред себе си щит покрай една кирпичена колиба.
Пред една от къщите, вдигнал ръце във въздуха, стоеше възрастен мъж. Не беше голяма къща, нито хубава. Просто къща. Той беше прегърбен, със сплетена на две плитки покрай лицето му посивяла коса, както я носеха ванстерландците. Три от момчетата на Хъннан стояха около него с насочени копия.
— Не съм въоръжен — каза той и вдигна още по-високо ръце. Трепереха от страх и Бранд го разбираше напълно. — Не искам неприятности.
— Някои от нас също — отвърна Хъннан, пристъпяйки към него между момчетата с изваден меч в ръка. — Но понякога ни застигат въпреки това.
— Нямам нищо ценно. — Мъжът се заоглежда нервно, когато видя още от момчетата да се събират около него. — Моля ви. Не искам да ми изгори къщата. С жена ми сме я строили със собствените си ръце.
— А тя къде е? — попита Хъннан.
Той преглътна тежко и покритата му с набола сива брада адамова ябълка подскочи нагоре-надолу:
— Умря миналата зима.
— Ами онези в Холъби? Мислиш ли, че са искали да им изгорят къщите?
— Познавам хора от Холъби. — Мъжът облиза устни. — Нямам нищо общо с това.
— Но явно знаеш за какво говоря, нали? — И Хъннан го удари с меча си. Острието разпра ръката му и мъжът извика, залитна и се подпря на рамката на вратата.
— Оу — възкликна едно от момчетата.
Хъннан пристъпи напред с изкривена от злоба уста и посече мъжа в тила. Острието се вкопа със звука на потъваща в земята лопата. Той се претърколи на земята, потрепери и езикът му излезе от устата. И повече не помръдна. Локвата кръв се разрастваше по каменната плоча пред вратата му и изпълни издълбаните в нея руни на боговете пазители на домашното огнище.
Същите богове, които бдяха над домовете в Торлби. Явно днес бяха заети с друго.
Бранд не можеше да откъсне поглед, обля го студена вълна. Стана така бързо, нямаше време да го спре. Нямаше време дори да се замисли дали иска да го спре. Просто се случи, а всички стояха със скръстени ръце и гледаха.
— Разпръснете се — нареди Хъннан. — Претърсете къщите и ги запалете. Изгорете ги до една. — Плешивият старец поклати глава. Бранд усети стомаха му да се надига. Но всички направиха каквото им се каза.
— Аз ще остана тук — каза Раук, хвърли щита си на земята и седна на него.
Бранд блъсна с рамо първата изпречила се пред погледа му врата и замръзна на място. Видя малка стая с нисък таван, точно като тази, която някога деляха с Рин, а до огнището стоеше жена. Кльощава, в омърляна рокля, едва няколко години по-възрастна от него. Стоеше задъхана, подпряла ръка на стената и го гледаше втренчено. Беше обезумяла от страх.
— Добре ли си? — долетя отвън гласът на Сордаф.
— Ъхъ — отвърна Бранд.
— Ха, гледай ти! — Дебелакът се ухили до уши, провирайки глава под ниската врата. — Не било напълно изоставено селото. — Той размота някакво въже, отряза част и я подаде на Бранд. — Ще ти донесе добра печалба, късметлия такъв.
— Ъхъ — повтори Бранд.
Сордаф излезе, клатейки невярващо глава:
— Късмет, чист късмет е войната, кълна се…
Жената не проговори, Бранд също. Той върза единия край на въжето около врата ѝ, нито много стегнато, нито много хлабаво. Тя дори не трепна. Намота другия край около китката си. Беше като изтръпнал, не знаеше какво чувства. Това правеха воините в песните, нали? Отвеждаха пленниците си в робство? Но на Бранд това не му изглеждаше като правене на добро. Ни най-малко. Но ако не той, някой друг щеше да я отведе на въже. Това правят воините.