Убийството на художника

Никол очевидно се наслаждаваше на правотата си. При всичките си усилия да остане спокойна, Клара усети, че гневът й се надига. Гледаше втренчено и безмълвно самодоволното младо лице от другата страна на статива. Най-лошото бе, че тази жена има право. Едрата русокоса жена личеше ясно на платното, а Клара бе сигурна, че Тимър бе ненавиждала Йоланд повече и от Джейн.

- Може ли да поговорим за малко? - Гамаш застана между Клара и Никол и пресече триумфалния поглед на младата жена. Без да каже и дума повече, той се обърна и закрачи към изхода, а Никол след кратко колебание го последва.

- Утре в шест сутринта има автобус от Сан Реми за Монреал. Качете се на него.

И това бе всичко. Агент Ивет Никол остана разтреперана от гняв на студения праг на „Артс Уилямсбърг“. Изпита огромно желание да удари затворената врата. Изглежда, всички врати в живота й се затръшваха в лицето й и тя за пореден път оставаше от външната страна. Направи две ядни крачки и застана пред прозореца бясна, вгледа се в тълпящите се хора вътре и в Гамаш, който разговаряше със съпрузите Мороу. Но виждаше и още някого в стъклото. След малко проумя, че това е собственото й отражение.

Как щеше да обясни всичко това на баща си? Беше се провалила напълно. По някакъв начин бе допуснала грешка. Но каква? В момента обаче не бе в състояние да разсъждава трезво. Представи си само как влиза в малкия си дом с безупречна градина в източната част на Монреал и съобщава на баща си, че е била изритана от случая. Какъв позор само. Една позната отскоро фраза забръмча в главата й: „В момента гледаш проблема“.

Означаваше нещо. Нещо наистина важно, беше сигурна в това. И накрая проумя.

Проблемът беше Гамаш.

Той разговаряше и се смееше вътре, самодоволен и нехаен към болката, която бе причинил. Не беше с нищо по-различен от онези полицаи в Чехословакия, за които баща й разказваше. Как бе възможно да е била толкова сляпа? След малко с облекчение проумя, че не е необходимо да съобщава нищо на татко си. В крайна сметка случилото се не беше по нейна вина.

Никол се извърна, защото контрастът бе непоносим: самотната й фигура, отразена в стъклото, редом до забавляващите се хора в изложбената зала.

Час по-късно празненството се бе преместило от галерия „Артс Уилямсбърг“ в къщата на Джейн. Вятърът се усилваше, а дъждът едва започваше. Клара се настани в центъра на всекидневната, точно както би направила Джейн, така че да вижда реакциите на всички ново пристигащи.

„О, боже мой! Господи! - чуваше се отвред. - Невероятно!“ Купища френски възклицания и ругатни също отекваха из стаята. Сякаш всекидневната на Джейн се бе превърнала в олтар на многоезични ругатни. Клара се чувстваше като у дома си. С бира в едната ръка и малко кашу в другата тя наблюдаваше как прииждат гостите и колко зашеметени са от гледката. По-голямата част от стените на първия етаж вече бяха разкрити и пред взора им се откриваше кипящият живот на Трите бора с цялата география и история на селцето. Пумите и рисовете, които бяха отдавна изчезнали; едва навършилите пълнолетие момчета, марширували към бойните поля на Първата световна война, а оттам - в памет на мъртвите - право към скромните прозорци с цветни стъкла на църквата „Свети Тома“; опиумът пред полицейския участък в Уилямсбърг и една щастливо изтегнала се на прозореца котка, загледана в буйно растящите насаждения.