Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
— Алойшъс – извика Лонгстрийт, – какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Вместо да отговори, Пендъргаст просто посочи.
Както беше обичайно при евтините погребения, „костюмът“ на Лушъс Гери не покриваше цялото му тяло, а само торса и горната част на краката като чаршаф. Голият му гръб сега сочеше небето.
В долния край на гръбнака му се виждаше малка инцизия.
— Докторе? – каза Пендъргаст, докато сваляше ръкавиците си и ги хвърли в ковчега. – Бихте ли проверили тази инцизия?
След като за кратко се вторачи в агента на ФБР, лекарят коленичи до разкопания гроб и започна внимателно да оглежда среза.
Понеже нищо не каза, Пендъргаст продължи.
— Може ли да се каже, че cauda equina на починалия е отстранена?
Лекарят отговори с рязко кимване.
Когато чу това, Пендъргаст се обърна, промуши се между параваните и започна бързо да се отдалечава от гроба. Лонгстрийт погледа зад него, после се обърна и каза на другите:
— Благодаря ви, ние свършихме.
Отново в колата, докато караше бавно към вратите на гробището, Лонгстрийт си прочисти гърлото.
— Значи доктор Уолтър Лейланд, тоест Диоген Пендъргаст, е провел наредената от държавата екзекуция на Лушъс Гери. И в ролята на съдебен лекар е удостоверил неговата смърт. Правейки го, е успял да изреже cauda equina, без някой да забележи. Ако се погледне от друг ъгъл, човек би могъл да нарече цялата работа „красива симетрия“.
— Да, би могъл – кимна Пендъргаст.
Те почакаха пред вратата пазача да отключи и да свали веригата, за да могат да излязат.
— Едно е очевидно – продължи Лонгстрийт. – Диоген не е искал хората да знаят, че изрязва cauda equina. Иначе не би положил толкова усилия, включително да извърши екзекуция. – Той го погледна. – Има ли вероятност той да знае, че си жив?
Известно време Пендъргаст не отговори.
— Не мисля. Смятам, че е бил прекалено зает… с други дела. От друга страна, в бързането си да го намеря не си правех труда да се крия. Това е пропуск от моя страна. – Той се размърда на пътническата седалка. – Едно обаче е пределно ясно.
— Какво?
— Независимо дали моят брат знае, че съм жив или не, той е интуитивно предпазлив. Има само една причина, заради която си е направил толкова труд да скрие изрязването на тези caudae equinae: вероятността да съм още жив. Защото аз съм единственият човек на света, който би разбрал какво точно означава. И единствената причина да взима подобни мерки е, че е наблизо и възнамерява да остане тук.
— Искаш да кажеш, че…?
— Да, Диоген и Констънс са някъде тук, във Флорида… някъде наблизо.
57.
Златистото слънце се издигна в късното утринно небе, осветявайки безбройните островчета с мангрови гори, които стърчаха от плитката тюркоазена вода и стигаха до сините води на залива. Диоген усещаше топлината на слънцето по бузата си, застанал до печката, за да приготви закуска от омлети с гъби енокитаке, прошуто, грюер и бри, поръсени с прясно накълцан босилек. Той вдигна тигана и плъзна един омлет на чинията, която занесе на Констънс, седнала в кухненския ъгъл.
Омлетът беше в допълнение към дебелите намазани с масло и мармалад препечени филийки, половин дузина резени бекон и пържени зелени домати, които вече беше сервирал. Тя беше изгладняла, което не бе за чудене, предвид дългата безсънна нощ, която прекараха заедно. Боже мили, колко беше силна, колко дръзка, самоуверена и безстрашна! Успя да го изтощи няколко пъти. Той беше изразходван, напълно изразходван.
Докато ядеше, лицето й беше неестествено сияйно. Най-накрая, когато изяде омлета, остави вилицата на чинията.
— Е, това е достатъчно. Благодаря.
— Скъпа, рядко съм виждал подобен апетит.
— През последните дни почти не ядох. Освен това изгорихме доста калории.
— Да, да. – Диоген беше странно сдържан при обсъждането на подобни теми. Причината беше строгото му католическо възпитание. Радваше се, че Констънс не се впусна в изреждане на подробностите от изминалата нощ, все едно беше нещо обикновено като карането на кола или говоренето по телефона. Не го направи, защото очевидно беше сдържана като него и не искаше да опетнява общите им преживелици с банални и безвкусни приказки. Но не можеше да спре да си припомня с наелектризиращи тръпки как нежните й пръсти се бяха плъзгали по неговите скрити белези…
Тя се изправи рязко и бутна чинията настрана. На лицето й беше изписано същото сияйно изражение. Може би твърде сияйно, но той предположи, че някои жени просто са си такива…
— Хайде да поплуваме – каза тя.