Красива мистерия [bg]

После спира, вдига глава и проследява дирята с поглед.

В края на пътеката лежи човек. Свит на кълбо, като плътна черна топка. С бял щрих отгоре. Но не изцяло бял. Има и яркочервено.

Брат Симон хвърля градинарските си инструменти и хуква нататък. Втурва се напряко през храстите, за да стигне по-бързо. Стъпква драгоценни многогодишни растения. Прегазва ярките рудбекии[72], изпречили се на пътя му.

Един монах, негов събрат, е ранен. Тежко ранен.

— Помислих… — каза брат Симон, без да гледа Гамаш в очите. Седеше вторачен в броеницата си. Говореше тихо, не по-високо от шепот, и главният инспектор се наведе напред, за да не изпусне и думичка. — Помислих…

Едва тогава брат Симон вдигна поглед. Стигаше му само да си спомни, за да изпита същия страх.

Гамаш не каза нищо. Изражението му си остана неутрално с едва доловим интерес. Но дълбоките му кафяви очи не се откъсваха от монаха и за миг.

— Помислих, че е отец Филип. — Той сведе поглед към простия кръст, който се полюшваше от броеницата му. После брат Симон вдигна ръце, наведе глава и застина в тази поза, а кръстът от броеницата тихо докосна челото му. — О, Господи, помислих, че е умрял. Реших, че му се е случило нещо. — Гласът на брат Симон звучеше приглушено. Но чувствата му бяха кристално ясни.

— Какво направихте? — тихо попита Гамаш.

Все така стиснал глава между дланите си, монахът сякаш говореше на пода.

— Поколебах се. Бог да ми е на помощ, не знаех какво да направя.

Той вдигна глава и погледна към Гамаш. Към своя изповедник. Надяваше се на разбиране, ако не на опрощение.

— Продължавайте — каза Гамаш, без да откъсва поглед от него.

— Не исках да гледам. Страхувах се.

— Разбира се, че сте се страхували. Всеки на ваше място би се страхувал. Но в крайна сметка отидохте до него — каза детективът. — Не избягахте.

— Не.

— Какво се случи?

Брат Симон впи поглед в очите на Гамаш, все едно те бяха въже, а той висеше на него от висока скала.

— Коленичих и лекичко го обърнах. Реших, че може да е паднал от стената или от дървото. Знам, нелепо е, но не виждах как иначе би могло да се случи. А ако си беше счупил врата, не исках да…

— Oui — каза Гамаш. — Продължавайте.

— И тогава видях кой е. — Гласът на монаха се промени. В тона му продължаваше да се усеща предишната тревога и напрегнатост от възстановяването на събитията, но в различна степен. — Не беше абатът. — В гласа му се усети облекчение. — Беше приорът.

И още облекчение. Онова, което бе започнало като кошмарна трагедия, бе завършило едва ли не с щастлив край. Брат Симон не можеше да го скрие. Не се и опитваше.

Но въпреки това не изпускаше погледа на инспектора. Търсеше неодобрение.

Не откри такова. Само приемане, че може би най-сетне чува истината.

— Жив ли беше? — попита Гамаш.

— Oui. Очите му бяха отворени. Взираше се в мен, стисна ръката ми. Прав сте. Той знаеше, че умира. И аз знаех. Не мога да ви кажа как разбрах, но го знаех. И просто не можех да го оставя сам.