Красива мистерия [bg]

Симон се съсредоточи. Завърна се от далечното си място. Двамата мъже се погледнаха.

— Хомо? — попита детективът.

Брат Симон кимна.

— Сега разбирате защо мълчах. Последната му дума няма нищо общо със смъртта му.

Но може би, помисли си Гамаш, има много общо с живота му. Главният инспектор се замисли.

— Какво според вас е имал предвид? — попита накрая.

— Мисля, че и двамата знаем какво е имал предвид.

— Бил е гей? Хомосексуален?

За момент брат Симон се опита да пробва обичайното си неодобрително изражение, ала се отказа. Отдавна бяха преминали отвъд тази граница.

— Трудно е да се обясни — каза брат Симон. — Тук сме две дузини мъже, сами. Нашата цел, нашата молитва е да открием Божествената любов. Състрадание. Да се разтворим в любовта на Бог.

— Това е идеалният случай — съгласи се Гамаш. — Но същевременно сте и обикновени хора.

Той знаеше, че нуждата от физическо удоволствие бе мощна и първична и не изчезваше непременно с обета за целомъдрие.

— Но на нас не ни е нужна плътска любов — каза брат Симон, който сякаш четеше мислите на Гамаш и бързаше да го поправи. В тона му не се долавяше отбранителност. Той просто се мъчеше да открие подходящите думи. — Мисля, че повечето от нас, ако не и всички, са оставили това в миналото. Нямаме силно изразени сексуални инстинкти.

— От какво се нуждаете тогава?

— Доброта. Интимност. Не сексуална. А приятелска. Бог трябва да замени човека в проявите ни на обич, но реалността е такава, че всички имаме нужда от приятел.

— Това ли изпитвате към абата? — Гамаш зададе въпроса направо, но с мек глас, деликатно. — Видях изражението ви, когато разказахте как сте помислили, че той е раненият и умиращ монах.

— Обичам го, вярно е. Но не изпитвам никакво желание за физическа близост. Трудно е да се обясни любов, която е толкова високо над всичко плътско.

— А приорът? Той обичаше ли някого?

Брат Симон замълча. Но не с магарешко упорство, а замислено.

След около минута отново заговори.

— Питал съм се дали той и абатът… — Не успя да довърши тази мисъл. Последва ново мълчание. — Години наред бяха неразделни. Ако не броим мен, абатът допускаше в градината си единствено него.

Гамаш за пръв път се запита дали градината не съществуваше и в друго измерение. Тя бе не само пръст с трева и цветя, но и алегория. За онова най-интимно място у всеки от тях. За едни то бе тъмна, заключена стая. За други — градина.

Достъп до него имаше секретарят. И приорът.

Там приорът бе намерил смъртта си.

— Какво според вас е имал предвид приорът? — попита Гамаш.

— Мисля, че има само едно възможно тълкуване. Знаел е, че умира, и е поискал опрощение.

— За това, че е бил хомосексуален? Но вие току-що казахте, че по всяка вероятност не е бил такъв.

— Вече не знам какво да мисля. Взаимоотношенията му може да са били платонични, но тайно да е искал нещо повече. Той го е знаел. И Бог го е знаел.