Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Да. Да я доведа ли?
— Ще ви помоля!
Момичето се отдалечи, а скоро след това се появи съдържателката и поиска да знае желанието на гостите. Предишният говорител се надигна:
— Позволете да ви се представя, сеньора! Името ми е Фридрих фон Голвиц. Аз съм немец, а тези мъже са мои спътници.
Тя прегъна крак и го загледа очаквателно.
— Насочиха ни към вас, сеньора!
— Ах! Мога ли да попитам кой?
— На два дни път оттук има едно ранчо, чиято господарка се казва Евдоксия Маферо. Тя е ваша сестра?
— Да.
— Тя ни препоръча вашия хотел и същевременно каза, че ще намерим тук човека, с когото ние непременно трябва да говорим. Можем ли да се установим при вас?
— Ще се намери място. Кого търсите, сеньор?
— Не се ли е отбил при вас един бял, създаващ впечатление, че има дълго пътуване зад себе си?
— Действително.
— Кога?
— Завчера.
— И отседна тук?
— Да.
— Дълго време ли възнамерява да остане?
— Това не съм в състояние да ви кажа.
— Господинът тук ли е сега?
— Позволете да погледна?
Тя огледа просторното помещение маса по маса, но явно не забеляза предмета на своето търсене.
— Не го виждам, сеньор.
— Може би се намира в стаята си?
— О, не, защото ние тук нямаме отделни стаи, а гостите спят в голямото помещение под покрива. Той сигурно е излязъл.
— Имаше ли багаж със себе си?
— Да, две големи торби от еленова кожа, които конете му едвам мъкнеха. Но после той веднага си купи един куфар. Иска да напусне града и питаше за някой кораб, който скоро излиза в морето.
— Благодаря ви! Не му казвайте, че някой е разпитвал за него — касае се за една изненада!
— Както желаете.
Тя се отдалечи и по същото време влязоха двама мъже, които се огледаха за място. Те носеха норландски флотски униформи, но без отличителни знаци за техния ранг. Единият беше висок и здраво сложен, истински Голиат, другият беше сух и при това загорялото му лице показваше онзи отпечатък, който се среща при циганите. Те си пробиха път през посетителите и след известно търсене се настаниха на две свободни места. Келнерката им донесе питиета. Голиатът изръмжа:
— Проклета история! Нали, Каравей?
— Хм! Пий, кормчия! — отвърна другият.
— Цели три дена по-късно!
— Пий! С ругаене нещата няма да се подобрят.
Сервиращото момиче беше донесло две чаши ейл. Исполинът гаврътна своята до последната капка, тресна юмрук по масата и рече:
— Знаеш ли за какви ни смятат сега?
— За почтени моряци.
— Не, за дезертьори ни считат, тъй като не бяхме на борда в определеното време.
— Трябва да се обадим на консула и да се поставим на негово разположение.
— Дрън-дрън! Ако отидем при него, той ще ни окауши.
— Но какво иначе?
— Аз се мятам на първия срещнат съд и отплавам за дома. «Тигър» трябваше да тръгне натам. В крайна сметка не сме виновни, дето твоят кон започна да куца и връщането ни от излета в планините се забави.
— На борд ще отидеш? Имаш ли пари?
— Аз? Чумата да ме тръшне, не!
— Аз също нямам. Единайсет долара, това е всичко.
— А аз най-много пет. Една направо дяволска каша!
Известно време между двамата бе тихо, после онзи, когото спътникът му нарече кормчия, поде наново:
— Дано само това проклето закъснение няма и друга вреда!
— Какво имаш предвид?
— Ами че помисли за мъртвия Голвиц и неговия корабен дневник, или каквото е това, дето все още го мъкна насам-натам със себе си!
— Е, дали близките на покойника ще получат книгата няколко дена по-рано или по-късно, това е без значение.
— Ами ако оня обесник Натер ни изпревари? Той познава съдържанието на книгата и знае за какво се касае.
— Нищо не вреди! Голвиц ще се пазят да му дадат желаната информация!
— Но човек не може да знае дали Дяволът няма да му помогне да постигне целта си. Тоя тип има безсрамно щастие. Колко често сме го вземали на абордаж, а той всеки път ни се е измъквал и е отплавал под пълни платна!
— Може би ще получим от някого от тукашните гости необходимите пари за пътуването до родината.
— Тук? В тая дъсчена съборетина? Хич не си го мисли! Та тук никой не ни познава. А въз основа нашите честни мутри… Буря да отнесе Марса и Брама! — прекъсна се той внезапно. Думите на Каравей го бяха подтикнали да насочи вниманието си към посетителите, при което очите му бяха срещнали Тексасеца Фред. — Каравей, я само погледни към ъгъла! Там сега седи той жив-живеничък, нашият Голвиц, нашият Хуго фон Голвиц!
— Човече, ама недей да крещиш така! Та ти скандализираш всички хора тук! Има си хас да си се натряскал и да виждаш призраци посред бял ден. Как ще ти се е озовал насам този Хуго фон Голвиц? Че ти нали самият присъства, когато го погребахме в гробището на Кота Раджа.