Островът на скъпоценностите

Тя се отдалечи, а Фред се обърна към своите спътници:

— Елате! Тримата сме повече от достатъчно да се справим с него. Мога ли да помоля мешърс да ни чакат в тази стая? Ние имаме една малка неотложна работа и скоро ще се върнем.

Двамата бели ловци и индианецът се надигнаха, тръгнаха към двора и изкачиха после стълбите. Влязоха в едно дълго, ниско таванско помещение, което заемаше цялата ширина на постройката. В него бяха наместени много кревати. До един коленичеше с гръб към тях един мъж и се занимаваше нещо с някакъв отворен куфар. Фред се промъкна нечуто до него и надникна през рамото му. Големият куфар беше пълен с нъгитс.

— Марлай! — извика той високо.

Затвореният се обърна стреснато и подскочи. Вторачи се в ловеца като в някакъв призрак.

— Познаваш ли ме, хубостнико?

Другите бяха отстъпили зад вратата, така че изненаданият не можеше да ги види. Мислейки, че има работа само с Фред, той се окопити.

— Какво искате? — попита, като сложи ръка на ножа.

— На първо време нищо повече от тези нъгитс.

— А-ха! Разрешете да приема, че сте откачил.

— Разрешавам ти. Но и един откачен може да се нуждае от пари и нъгитс.

— По дяволите, та аз не ви познавам! — излъга оня нагло.

— Хм-м, аз пък си мислех, че вече сме се виждали! Това беше в Зюдерланд и наскоро при команчите. Ти може би познаваш фамилията фон Голвиц?

— Не я познавам.

— Нито един слуга на фамилията фон Голвиц, който се казва Георг Марлай?

— Не.

— Имаш много къса памет. Защо напусна толкова бързо твоите приятели команчите?

— През живота си не съм се срещал с тези червени дяволи.

— В такъв случай май ще трябва да ти доведа свидетели, които ще докажат противното.

Той помаха и другите влязоха. Марлай видимо пребледня.

— Е, обеснико, и тези ли не познаваш?

— Не ги познавам.

— Хм-м! Индианците обикновено нищо не забравят, а пък ти нали си Рикаро, команчът?

— Лъжете се, сър. Вие бъркате лицата. Аз, изглежда, приличам на някой друг!

— Ха — обади се тук Санфорд. — Я не се церемони чак толкоз с тоя тип! Ние сме в Америка и нямаме нужда ни от съд, ни от адвокат. Признаваш ли, че ти си този, за когото те смятаме?

— Не.

— Добре! Тук стоят трима мъже, които не позволяват да ги баламосват, и всеки има у себе си нож. Сега аз ще те разпитам и ти заявявам, излъжеш ли и мен, заминаваш по дяволите!

Това, види се, направи впечатление. Марлай се огледа страхливо и после попита:

— И какво всъщност искате?

— Само няколко откровени отговора. Сега ще те питам аз, а аз съм мъж, който умее да придаде на своите въпроси надлежната изразителност. Та говори значи истината! Откъде си родом?

Индианецът беше измъкнал ножа си, Фред — също. Запитаният видя, че вече никакво шикалкавене няма да помогне. Той пропелтечи:

— От Зюдерланд.

— Добре, момчето ми! Виждам, че се вразуми. Как се казваш?

— Георг Марлай.

— Хубаво! Бил си слуга на барон Теодор фон Голвиц?