Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Да.
— От кого имаш златото тук в куфара си?
— Сам съм го промивал.
— Много добре! Помоли се с «Отче наш», синко, с теб е свършено!
— Вие не можете нищо да ми направите.
— Я гледай! И защо не?
— После ще ви накажат.
— Ти наистина си много по-голям тъпанар, отколкото те мислех! Ако сега ножът ми те погъделичка и сетне си дигнем чукалата, кой ще ти знае кой е бил това? А и да излезе на бял свят, да не мислиш, че ме е страх? Ти си ме предизвикал, сложил си ръка на ножа… не познаваш ли обичаите на тази страна? Пред себе си имаш два пътя. Единият е да те предадем на съдията и да му кажем какво знаем за теб. После ще откараш някоя и друга година зад решетките.
— А другият?
— Признаваш всички и в този случай можеш да разчиташ на нашата снизходителност.
— Тогава питай, в трите имена на Дявола!
— От кого имаш това злато?
— То е същото, което команчите ограбиха на белите ловци.
— Значи принадлежи на нас двамата, защото ние сме окрадените. Какво имаш в джобовете си?
— Нищо.
— Ние все пак ще те претърсим. Хванете го! Аз ще взема да хвърля едно око!
Марлай беше приклещен и Бил му пребърка джобовете. Намери един нов часовник и един натъпкан с банкноти портфейл.
— Кога купи това тук?
— Днес.
— От нъгитсите?
— Да.
— Значи не ти принадлежи. Как се докопа до тая сума в банкноти?
— Това са ми спестяванията, нося ги от години със себе си.
— Брей да му се не види! Също при команчите? Странно! Ще проверя.
Бил отвори портфейла и прегледа грижливо банкнотите.
— Хм! Да си чувал някога, че някои банкери имат привичката да снабдяват пуснатите от тях банкноти с дата и името си? Правят го, за да са подсигурени за разните му там случаи.
— Не знам нищо такова.
— Сега виж, на тази стотачка е писано «Стърли & Ко» и още днешната дата. А ти претендираш да си носил сумата години наред у себе си?
— Значи датата е погрешно нанесена. Би трябвало да стои някоя по-стара. Вие много вероятно вземате тройката за петица.
— Ха! Тези пари са получени едва днес срещу нъгитс. Те ни принадлежат.
— Повдигам възражение! — извика Марлай, който отчаяно се мъчеше да се изскубне от пестниците на другите двама.
— Това няма да ти помогне ни най-малко, момчето ми. А сега имам един кардинален въпрос. Или решаваш да се върнеш под наш конвой в Зюдерланд, или те отвеждаме при шерифа, той да вземе отношение по теб!
— Тук аз съм свободен мъж.
— Аз ще ти докажа противното. Иди и доведи някой полицай!
Фред тръгна. Беше вече стигнал вратата, когато Марлай го викна обратно.
— Стой, не отивай! Виждам, че трябва да се подчиня. Но не искам нито тук, нито в родината да бъда изправен пред съда.
— Ще се съгласим с това условие, ако говориш откровено.
— Какво още искате да знаете?
— Човече, как можеш още да питаш? — намеси се тук Фред. — Аз искам да знам къде пребивава брат ми, твоят някогашен господар.
— Това не ми е известно.
Фред беше толкова слисан от този отговор, че в първия миг не можа да намери дума за отговор. Но после избухна:
— Ти нас за глупаци ли ни смяташ, негоднико? Та нали ти писа от Кингстън до семейството ми, че брат ми ти е бил забранил да назовеш местонахождението му. Това естествено беше една проклета лъжа. Та значи говори! Къде е брат ми? Говори или ще те удуша!
— Ако ме линчувате на място, нали няма да мога да ви дам информация.
— Брат ми в Америка ли е изобщо?
— Не, аз дойдох без него насам.
— Кога го видя за последен път?
— В замъка Химелщайн преди дуела.
— И след това?
— Изслушайте ме спокойно! Аз ще ви разкажа всичко откровено, както го знам. Моят господар беше приканен с тайно писмо от Лудия граф да отиде в крепостта Химелщайн, за да изгладят възникналата кавга. Той го стори и аз го придружих. Пристигнахме там, хер фон Голвиц беше посрещнат от графа и отведен към вътрешните покои. Повече не го видях. На другия ден графът дойде при мен и ме попита дали искам да направя един добър гешефт. Отговорих утвърдително. След това той ми направи предложение да се изселя в Америка и оттам да напиша писмото, което фамилията фон Голвиц по-късно получи. Той ми предложи една толкова висока сума, че бях изкушен от блясъка на парите и приех предложението.
— Ти не пита ли за господаря си?
— Напротив, но той не ми отговори. Трябваше да замина още същия ден и оттогава никога не чух нещо за хер Теодор фон Голвиц.
— Този път казваш истината, личи ти, макар иначе да не ти хващам вяра. Мислиш ли, че дуелът действително се е състоял?