Островът на скъпоценностите

— Сокола вчера говори истината, той я казва и днес.

— Къде са книжата, които предателят трябваше да ти даде?

Онзи бръкна в ловната си дреха и измъкна една торбичка.

— Ето медицинската торбичка. Извадете хартиите!

Фред посегна и я отвори. Намери две писма, които разгъна и прегледа набързо съдържанието им. После извика:

— Изменени! Тези хартии не са търсените от нас.

— Торбичката не съдържаше други — отговори вождът спокойно.

— Повикай двамата мъже, на които той трябваше да я предаде.

Вождът даде знак и един от команчите се надигна, за да доведе исканите. Те дойдоха и Тексасецът Фред се зае да ги разпитва:

— Вчера вие отидохте с онзи, когото наричахте Рикаро, до шатрата му?

— Да.

— И той ви предаде тази медицинска торбичка?

— Да.

— Отвори ли я, преди да я сложи в ръцете ви?

— Той я държеше скрита в единия ъгъл на шатрата. Там той дълго коленичи, преди да се надигне, и беше обърнат с гръб към нас. Ние не виждахме какво прави.

— Но аз знам какво е сторил: отворил е торбичката и е извадил хартиите, които преди туй му бяхме поискали. Той къде е?

— Когато слънцето се издигна, синовете на команчите забелязаха, че е напуснал бивака.

— Сам?

— Да. Но е използвал за бягството двата най-добри коня.

— В каква посока?

— Следите водят на запад.

В този миг приближи един команч. Той пристъпи към Сокола и вдигна мълком ръка до устата в знак, че иска да говори.

— Какво желае да каже младият воин на своите бащи? — попита вождът.

Онзи отговори:

— Всички мъже на команчите знаят, че войните ни взеха на бледоликите много кожени торбички пълни със злато. Това злато лежеше на съхранение в земята от другата страна на нашия бивак.

— Лежеше? Моят брат навярно иска да каже: лежи на съхранение.

— То вече не лежи там. То е изчезнало.

Сокола плъзна ръка към ножа си.

— Кой откри, че го няма?

— Аз.

— Разправяй!

— Бях тръгнал да си взема един кон от стадото. Пътят водеше край мястото, където лежеше заровено златото. Видях, че някой е отворил скривалището и не го е затворил. Златото беше изчезнало.

— Сокола лично ще отиде да види. Аз още не познавам мястото. Води ме!

Той се надигна и се изгуби с него зад шатрите. След известно време се върна. Зае отново предишното си място и осведоми:

— Златото е изчезнало. Рикаро го е взел със себе си. Синовете на команчите знаят много места, където се намира злато, но те го презират. Ето защо не съжаляват за изчезването на метала.

Тогава взе думата Бил Санфорд:

— Но ние съжаляваме. Ние сме се ровили с пот на лицата, за да го намерим, а когато го имахме, ни беше ограбено от войните на команчите. Ние дойдохме при тях, за да си го вземем обратно, а ето че то сега за втори път изчезва. Ние ще преследваме Рикаро, за да му го отнемем.

— Могат ли бледоликите да си тръгнат оттук?

— Кой ще иска да ни спре?

— Бледоликите са наши пленници.