Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Керълайн пусна бродираната дантела, която се плъзна по дантеленото море, разстлано на една от другите маси.
— Харесахте ли нещо? — попита тя и се приближи до младите жени.
— Не, аз… — започна Сабрина.
— Погледнете тази коприна — каза Делия, повдигна изумруденото платно и го доближи до брадичката й. — Ще й стои прелестно, нали?
— Да — Керълайн наклони глава. — Ще свърши чудесна работа.
Сабрина поклати глава.
— Не ми трябва рокля.
Делия зяпна, сякаш Сабрина току-що бе направила самопризнания за убийство.
— За бога, никога не казвайте това, ако Ранд може да ви чуе.
— Не ставай смешна, Сабрина — прошепна Керълайн рязко. — Няма да се появиш на собствения си бал в рокля, която хората вече са виждали.
Сабрина почувства, че лицето й пламва.
— Предпочитам да не купувам рокля сега — нямаше пари, за да я плати. Не искаше да вземе нари от Тримейн. Не искаше да му бъде държанка.
Керълайн я сграбчи за ръката.
— Мила, нямаме много време за приготовления. Не можеш да протакаш.
— Аз… — Сабрина погледна прелестната коприна. — Точно сега не мога да си го позволя.
— Искате да кажете, че на Ийън му се свиди да ви купи една рокля? — Делия притисна ръка до сърцето си. — Не мога да повярвам. Нима е похарчил толкова пари за онази филантропична дивотия, че да не може да ви купи рокля.
Бузите на Сабрина се изчервиха.
— Не е така. Вие не разбирате — въпросът беше принципен. Това беше символът на нейната независимост.
— Допадна ли ви нещо? — попита мадам иззад гърба й. — О, да, при вашия тен, изумруденото е най-подходящо.
— Е? — попита Керълайн, очите й изразяваха толкова, че и цял ден не би й стигнал да го изкаже.
Сабрина погледна дребната тъмнокоса собственичка.
— Извинете мадам, но днес само разглеждам.
Около Сабрина се възцари тишина. Другите жени я зяпаха. Лицето на Дювалиер изразяваше лека изненада, Керълайн беснееше, а Делия беше любопитна. Сабрина искаше да се обърне и да избяга, но гордостта й я държеше като прикована. Накрая Делия наруши тишината, като помоли мадам да й помогне при избора на няколко нови рокли.
— Държиш се глупаво, младо момиче — каза Керълайн, когато останаха насаме. — Хората ще си помислят, че мъжът ти е скъперник.
Сабрина едва пое дъх през пресъхналото си гърло.
— Няма да взема парите му — Ийън Тримейн можеше да направи всичко, за да я накара да се почувства като куртизанка, но тя възнамеряваше да му покаже, че все още има гордост.
Тази вечер Ийън остана в кабинета си, за да изчака Сабрина. Искаше да я заведе на опера. Утре щяха да са на театър, а вдругиден — на балет. Искаше да я разглези, да й даде всичко, което е по силите му, да я накара да забрави годините на мъки и лишения. Може би това щеше да изличи ужаса на кошмарите й. Може би тогава ще спечели любовта и ще погребе собствените си демони.
От джоба на палтото си извади една тънка и широка кадифена кутия. Керълайн ван Кортленд го посети днес. Очевидно Сабрина не искаше да похарчи и петак за себе си. Когато вдигна капака, светлината огря диаманти и изумруди, които блестяха на черното кадифе. Той трябваше да й купува нещата.
Вдигна очи, когато вратата се отвори. Дънкан влезе така, сякаш беше собственик. Носеше официален черен костюм и изглеждаше безкрайно доволен от себе си.
Преди да погледне Ийън, зърна кадифената кутия.
— Подарък за дъщеря ми? — попита и се отправи към барчето за алкохол, вградено над бюрото.
— Да — Ийън пъхна кутийката в джоба си.
Дънкан се усмихна и се отдалечи от барчето, в ръцете си държеше гарафа с бренди и малка кристална чаша.
— Ще пийнете ли малко?
— Не, благодаря — Ийън облегна хълбок на дивана. — Радвам се, че се чувствате като у дома си.
Дънкан си наля щедро, преди да остави гарафата на място.
— Отлично — каза той, след като си сръбна. — Избата ви е превъзходна.
О’Нийл искаше да го подмами. Хвърляше му ръкавица на всяка крачка.
— Радвам се, че ви харесва.
Дънкан седна на тъмночервения кожен стол и вдигна краката си на гладкото махагоново бюро. Гневът премина като тръпка по гърба на Ийън и заплаши да помете спокойствието му. О’Нийл искаше да се заяде и да разпали вечна война между дъщеря си и нейния съпруг.
— Знаете ли, няма да ви мине номерът — подаръците, богатата къща, операта — Дънкан глътна брендито. — Щом дъщеря ми веднъж си науми нещо, никой не може да я отклони. А тя е сигурна, че сте негодник.
— Аз обичам дъщеря ви.
В гърлото на Дънкан заклокочи пресилен смях.
— Безспорно, обичахте я толкова много, че я съсипахте и я захвърлихте като парцал — очите му горяха гневно. — Тя ви обожаваше. Аз съм нейна плът и кръв, а тя се опълчи срещу мен, за да не ви сторя нещо. И какво направихте вие?