Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Благодаря ти, сестро. — Лейла покри с ръката си тази на Пейн, а в очите й проблеснаха сълзи. — Толкова дълго време бях непълноценна… А исках именно това, което се случва сега. Чувствам се… жива.
— Радвам се за теб. Това е… много хубаво.
С една последна окуражаваща усмивка Пейн се надигна и се сбогува с Лейла. Докато вървеше към покоите си, установи, че болката, породила се в гърдите й, се засилва. Нямаше търпение Рот да се озове тук час по-скоро.
33.
Хекс се събуди от аромата на Джон Матю.
И от този на кафето.
Клепачите й се надигнаха и очите й го съзряха в сумрачната стая. Отново седеше на стола, леко приведен, тъй като си сипваше кафе от зелен термос в порцеланова чаша. Беше облякъл кожените си панталони и тениската, но краката му бяха боси.
Когато се обърна към нея, замръзна на място, а веждите му подскочиха. И макар тъмната течност да беше на път към устните му, незабавно я предложи на нея.
Не го ли описваше този жест дори и без думи?
— Не, моля те — каза тя. — За теб е.
Той се поколеба, като че се чудеше дали да спори или не. Но после допря ръба на чашата до устните си и отпи. Чувствайки се малко по-добре, Хекс отметна завивките и измъкна краката си изпод тях. Изправи се, а кърпата, с която бе увита, падна и тя чу как Джон Матю шумно пое въздух.
— О, съжалявам — промърмори тя и се наведе, за да я вдигне.
Не го винеше, че не желаеше да гледа все още зарастващия белег върху долната част на корема й. Не беше точно гледка за преди закуска.
Уви се и се запъти към тоалетната, а после изми лицето си. Тялото й се възстановяваше добре, синините избледняваха, а краката й бяха по-стабилни. И благодарение на почивката и на това, че се беше хранила от него, болката не беше непоносима, по-скоро изпитваше слаб дискомфорт.
Когато излезе от банята, тя каза:
— Мислиш ли, че бих могла да заема дрехи от някого?
Джон кимна, но посочи към леглото. Очевидно искаше тя първо да се нахрани и този план й допадаше.
— Благодаря — рече Хекс и уви кърпата още по-стегнато около гърдите си. — Какво си донесъл?
Тя седна, а той й предложи разнообразни неща, от които тя си избра сандвича с пуешко, защото потребността й от протеини трябваше да бъде удовлетворена. Джон я наблюдаваше от стола си как се храни и отпиваше от кафето. В мига, когато тя приключи, той извади кифличките, които се оказаха истинско изкушение.
Комбинацията от вишни и захарна глазура я накара да закопнее за кафе и за нейна изненада точно в този миг Джон й подаде пълна чаша, сякаш бе прочел мислите й.
Тя си взе втора кифличка и после едно геврече. А също и чаша портокалов сок. И още две чаши кафе.
Интересно, мълчанието му имаше странен ефект върху нея. Обикновено тя беше сдържаната и предпочиташе да не споделя мислите си. Но край нямото присъствие на Джон се чувстваше странно словоохотлива.
— Натъпках се — заяви и се облегна назад върху възглавниците.
Той повдигна едната си вежда и й посочи последната кифличка, но Хекс поклати глава.
— Не. Не мога да погълна нито хапка повече.
И едва тогава той започна да се храни.
— Чакал си ме? — попита тя и се намръщи. Той сведе поглед и леко вдигна рамене, а тя изруга. — Не беше нужно да го правиш. — Последва още едно повдигане на раменете.
Докато го наблюдаваше, тя каза:
— Имаш отлични маниери на хранене.
Изчервяването му се конкурираше по цвят със сърчицата, подарявани за „Свети Валентин“, и на нея й се наложи да нареди на своето сърце да се успокои, тъй като заблъска лудо. Но може би беше получила сърцебиене заради двете хиляди калории, които беше натъпкала в празния си стомах. Или пък не. Когато Джон Матю започна да облизва глазурата от върховете на пръстите си, тя зърна езика му за секунда и почувства как трепет се надига в тялото й… Спомените за Леш унищожиха крехкото подобие на възбуда между краката й, отделните образи я отведоха обратно в онази спалня, той отново беше върху нея и с яките си ръце насилваше краката й да се разтворят…
— О, по дяволите… — Тя скочи от леглото и се запрепъва към тоалетната, като едва стигна навреме.
Всичко излезе. Двете кифлички. Кафето. Сандвичът с пуешко. Пълна евакуация на всичко изядено.
Тя не усещаше гаденето. Чувстваше единствено отвратителните лапи на Леш върху кожата си… Проникването му в тялото й…
А ето го и портокаловия сок.