Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Значи се каниш да отидеш в сиропиталището? — Когато Джон кимна, Тор се наведе към пода и вдигна една пазарска торбичка. — Вземи и това със себе си. Пари от сделки с наркотици, конфискувани от къщата на Леш. Блей ги донесе. Сигурно ще им бъдат от полза.
Тор се изправи на крака, остави парите на бюрото, взе сандвича си и отхапа.
— Количеството на майонезата е идеално. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Благодаря. — После се запъти към килера.
Джон подсвирна леко и братът спря, но не се обърна.
— Всичко е наред, Джон. Не е нужно да казваш нищо. Просто се пази, когато излезеш тази нощ, става ли?
След тези думи Тор напусна офиса, оставяйки след себе си доброта и благородство, на каквито Джон само можеше да се надява, че ще е способен някой ден. Когато вратата на килера се затвори, той си помисли… Искаше да бъде като Тор. Докато вървеше по коридора, му се стори странно, че тази мисъл отново минаваше през главата му и завръщането й някак си беше сложило нещата по местата им. Когато се беше запознал с брата, дали причината беше в размера му, в интелигентността му, в отношението към жена му, в начина по който се биеше, или дори в плътния му глас… Но Джон беше пожелал да бъде като Тор.
Това беше добре.
Това беше… редно.
Докато се приближаваше към болничната стая, не можеше да се каже, че очаква с нетърпение нощта. В крайна сметка, често беше по-добре миналото да остане погребано… Особено в неговия случай, защото беше наистина отвратително.
Но така шансовете му да спре Хекс да хукне веднага след Леш бяха по-добри. Щеше да й е нужна още една нощ или може би две, за да възвърне напълно силите си. И щеше да й се наложи да се храни от него поне още веднъж. По този начин поне щеше да знае къде е и да я държи под око.
Без значение в какво вярваше Тор, Джон не се самозалъгваше. Рано или късно тя щеше да избяга и той нямаше да може да я спре.
От Другата страна Пейн крачеше из Светилището, а свежата зелена трева гъделичкаше босите й крака. Ноздрите й бяха изпълнени с аромата на орлови нокти и зюмбюл. Не беше спала дори и един час, откакто майка й я беше върнала към живота, и макар в началото това да й се беше сторило странно, вече не мислеше по въпроса. Просто нещата стояха така.
Твърде вероятно беше тялото й да е събрало достатъчно покой за цялото й съществуване. Мина покрай храма на Примейла, но не влезе вътре. Подмина и входа към градината на майка си… Беше прекалено рано за пристигането на Рот, а битките й с него бяха единствената причина да ходи там. Но когато стигна до Храма на уединението, отвори вратата, макар че не можеше да каже какво я беше накарало да завърти топката и да пристъпи през прага.
Купите с вода, използвани от Избраниците, за да наблюдават събития, случващи се в Далечната страна, бяха подредени в стройни редици върху множество бюра, а до тях имаше рула пергамент, мастилници и пера.
Някакво проблясване привлече погледа й и тя се приближи до източника му. Водата в една от кристалните купи се движеше в концентрични кръгове, като че току-що е била използвана.
Тя се озърна.
— Ехо?
Не последва отговор. Наоколо се носеше единствено сладкия аромат на лимон, което означаваше, че Ноуан е била тук с кърпата си за почистване. Всъщност това си беше загуба на време, защото в храма нямаше нито прах, нито петна. Нямаше мръсотия, за чието отстраняване да се грижи, но Ноуан спазваше великите традиции на Избраниците. Не се занимаваше с нищо друго, освен да служи на една голяма в собствените й очи цел. Пейн се обърна, за да си тръгне и мина покрай празните столове, а усещането за провала на майка й беше така натрапчиво, както и обгръщащата я тишина.
Истината беше, че не я харесваше. Но беше тъжно, че всичките й грандиозни планове бяха рухнали: програмата й за създаване на поколение без дефекти, за да направи расата по-силна, борбата срещу врага и неговото побеждаване, многобройно потомство, което да й служи с обич, покорство и радост.
Но какво се беше случило със Скрайб Върджин в действителност? Беше сама. Непочитана. Необичана. И ставаше все по-малко вероятно следващите поколения да следват принципите й, тъй като все повече семейства се бяха отклонили от традициите. Пейн напусна празното помещение, пристъпи навън във всепоглъщащата млечнобяла светлина и… Нечия облечена в искрящо жълто фигура танцуваше до водното огледало, подобно на лале, поклащано от вятъра.