Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Олюлявайки се като пияница той се върна в банята и включи лампите от двете страни на огледалото. Събличането на всяка една от дрехите му разкриваше още от кошмара, който вече беше видял върху лицето си. Под светлината на крушките костите и мускулите му лъщяха с черен мазен блясък. Ходещ и дишащ труп, чиито очи се въртяха в орбитите си без клепачи и мигли, а устата му не представляваше нищо повече от две редици зъби.
Последното останало парче кожа беше скалпа му, на който се държеше прекрасната му руса коса, но дори то се смъкваше назад като перука, чието лепило вече не я държи.
Отстрани скалпа от главата си и погали с костеливата си ръка онова, с което така се беше гордял. Разбира се, мамка му, по този начин черната течност изпоцапа русите кичури и ги сплъсти… Така че неговата коса вече не беше в по-добро състояние от онова, което беше прикрепено към главата на курвата.
Остави скалпа си да падне на земята и се взря в себе си. Наблюдаваше как собственото му сърце бие между ребрата и се зачуди, изпаднал в паника, какво още щеше да му окапе… И какво щеше да остане от него, след като тази трансформация завършеше.
— О, боже… — произнесе със странно звучащ глас.
Думите му бяха изкривени от неестествено ехо, което му бе плашещо познато.
Блей стоеше пред отворената врата на гардероба си и оглеждаше дрехите си. По някаква абсурдна причина му се прииска да се обади на майка си за съвет. Преди винаги беше правил така, когато ставаше дума за облекло. Но това не беше разговор, който желаеше да проведе. Тя би приела, че става дума за жена и щеше да изпадне във възторг от факта, че той отива на среща, което щеше да го принуди да я излъже… Или най-накрая да се разкрие… Но той беше единственият им син и да няма жена би означавало не само липса на внуци, но и удар по авторитета на аристократичната фамилия. Никак не беше изненадващо, че глимерата приемаше хомосексуалността, стига да си обвързан с жена и никога да не споменаваш или предприемаш нещо, което да излага на показ сексуалната ти ориентация. Имидж. Всичко опираше до имиджа ти пред обществото. А ако се разкриеш? Биваш отхвърлен. Също както и цялото ти семейство.
Някак си още не можеше да повярва, че се кани да се срещне с мъж. При това в ресторант. И после щяха да отидат в коктейлбар.
И този, с когото бе срещата му, щеше да изглежда невероятно. Както винаги.
Така че Блей извади сив костюм марка „Дзеня“ на тънки розови райета. Последва го фина памучна риза „Блубъри“ в бледорозово с искрящо бели френски маншети и яка. Обувки… сега оставаха само подходящите обувки…
Някой заблъска по вратата.
— Хей, Блей.
По дяволите, костюмът лежеше разстлан на леглото, а той беше по хавлия, току-що изкъпан и с гел по косата.
Гелът щеше да го издаде на мига.
Отиде до вратата и я открехна само няколко сантиметра. Отвън в коридора стоеше Куин, облечен за битка. Носеше кожените си дрехи и ботушите „Ню рок“, а в ръка държеше ножниците с кинжалите си.
Интересно, че видът му не направи впечатление на Блей. Той беше прекалено зает да си спомня начина, по който приятелят му беше изглеждал предишната нощ, докато се изтягаше на леглото с прикован в устните на Лейла поглед. Решението храненето им да се проведе в стаята му, беше много неудачно, помисли си Блей. Сега не можеше да спре да се чуди колко далече бяха стигнали тези двамата върху собственото му легло.
Доколкото познаваше Куин, вероятно докрай.
— Джон ми изпрати съобщение — каза Куин. — С Хекс ще се разходят из Колдуел и по случайност мръсникът…
Куин замълча и огледа Блей с разноцветните си очи от глава до пети, после се наклони леко встрани, за да надникне над рамото му.
— Какво става?
— Нищо. — Блей придърпа реверите на хавлиения си халат по-плътно.
— Парфюмът ти е различен… И какво си направил с косата си?
— Нищо. Та какво казваше за Джон?
Последва пауза.
— Да… Добре. Ами, той ще излиза и ние отиваме с него. Трябва обаче, да бъдем дискретни. Ще искат да са сами. Но можем…
— Тази вечер не съм дежурен.
Куин смръщи веждите си с пиърсинг.