Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– Повечето хора не могат да видят това.
Той правеше снимки на небето, жълто и сиво, на гробовете, които се издигаха като корпуси на разбити лодки.
– Затова ми харесва да идвам тук по това време – продължи Жан-Лу. – Когато е почти тъмно и хората са се прибрали, и наистина си личи, че това е гробище, а не парк, където се разхождат известни личности.
– Скоро ще заключат вратите – казах му аз.
Правят го, за да не могат скитниците да спят на гробището. Някои обаче успяват да се промъкнат. Изкатерват се по каменната ограда или идват преди затваряне и се крият, за да не може пазачът да ги види.
Затова отначало го помислих за такъв – за скитник, който се готви да прекара нощта на гробището, или за сянка от надгробен камък с това широко палто и плетена шапка, нахлупена ниско на очите. Дръпнах Жан-Лу за ръката. Той ми кимна.
– Приготви се да бягаш.
Не че ме беше страх или нещо такова. Не мисля, че бездомниците са по-опасни от хората, които живеят в къщи. Но никой не подозираше къде сме, беше тъмно и аз знаех, че майката на Жан-Лу ще получи припадък, ако разбере къде ходи синът ѝ вечер след училище.
Тя мисли, че той ходи в клуба по шах.
Според мен майка му изобщо не го познава.
Но както и да е. Ние стояхме, готови да побегнем, ако бездомникът тръгне към нас. Тогава мъжът се обърна и аз видях лицето му...
Рижия?
Но преди да му извикам, той изчезна между гробовете, бърз като котка и безшумен като призрак.
ДНЕС ДОЙДЕ МАДАМ ЛЮЗЕРОН И ДОНЕСЕ НЯКОИ неща за коледната ни украса. Мебели играчки от старата ѝ къщичка за кукли, грижливо прибрани в кутии за обувки и загърнати в амбалажна хартия. Има легло с балдахин и бродирани завеси, маса и шест стола. Има и лампи, и килимчета, и мъничко огледало в позлатена рамка, и няколко кукли с порцеланови глави.
– Не мога да ви позволя да се разделите с тези неща – възразих аз, когато тя нареди всички предмети на тезгяха.
– Това са антики.
– Но са само играчки. Задръжте ги за колкото време ви трябват.
И аз ги сложих в къщата, където днес се отвори още една врата. Зад нея има приятна сценка с малко червенокосо момиче (една от куклите на Анук), което гледа към огромна купчина кибритени кутийки, всяка грижливо увита в цветна хартия и вързана с тъничка панделка.
Разбира се, скоро е рожденият ден на Розет. Празненството, което Анук подготвя така грижливо, е отчасти в нейна чест, а отчасти, както ми се струва, опит да се върне някогашното (може би въображаемо) време, когато Коледа за нас означаваше нещо повече от гирлянди и подаръци, а истинският живот беше по-близък до интимните сценки в малката коледна къща, отколкото до суровата действителност на нашите парижки улици.
Децата са толкова сантиментални. Опитах се да охладя ентусиазма ѝ, да ѝ обясня, че празненството си е празненство и че колкото и грижливо да е планирано, то не може да върне миналото, нито да промени настоящето, нито да накара снега да завали.
Но моите думи не дадоха никакъв резултат, като се изключи това, че сега Анук обсъжда всички подробности около тържеството със Зози вместо с мен. Всъщност забелязах, че откакто Зози се пренесе при нас, Анук прекарва повечето си свободно време в нейната стая, където мери обувките ѝ (чувам тропането на високи токчета по дъсчения под), смее се и говори с нея надълго и нашироко – за какво, питам се?
Мисля, че това донякъде е трогателно. Но нещо в мен – някакво завистливо, неблагодарно зрънце – ме кара да се чувствам пренебрегната. Разбира се, прекрасно е, че Зози е тук, че ни е толкова добра приятелка, че се грижи за децата, че ни помогна да преобразим сладкарницата и да започнем най-после да печелим от нея...
Но не мислете, че не виждам какво става. Когато се вгледам, забелязвам нещата зад кулисите – едва доловимия блясък, мелодичните звънчета пред витрината, окачения над прага талисман, който погрешно взех за коледна играчка, знаците, символите, фигурките в коледната къща, всекидневната магия, която отдавна бях изоставила и която сега оживява навсякъде около мен...
Какво лошо има, питам се аз. Това дори не може да се нарече магия – няколко талисмана тук-таме, един-два знака за късмет, все неща, които майка ми не би се поколебала да използва...
И въпреки това се чувствах неуютно. Нищо не се дава напълно безплатно. Като момчето от приказката, което продало сянката си срещу обещание, ако затворя очите си за условията на сделката, ако взема на кредит нещо от света, скоро ще трябва да платя цената за това...