Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– Да влезем. Ти трепериш.
Тръгнах след него и двамата се качихме по стълбите. Мястото беше неузнаваемо. Цялото в бели платнища, неподвижни като натрупал сняг, мебелите – струпани в ъглите, подът – покрит с ароматен прах. Сега, когато беше разчистен от хаоса на Тиери, аз видях колко просторен е всъщност апартаментът, видях високите тавани с гипсови орнаменти, широките врати, балконите с железни перила към улицата.
Рижия забеляза възхищението ми.
– Приятно е като във всяка клетка. Господин Голяма работа не пести средства.
Аз го погледнах.
– Явно не харесваш Тиери.
– А ти харесваш ли го?
Не реагирах на насмешливия му тон.
– Той не винаги е толкова рязък. Обикновено е много мил, знаеш ли? Може да е под напрежение, особено ако го предизвикваш...
– А може да е мил с когото трябва, а с останалите да се държи както му харесва.
Въздъхнах.
– Надявах се, че ще започнете да се разбирате.
– Как мислиш, защо още не съм си тръгнал? Защо не съм го фраснал по физиономията?
Аз сведох поглед и не отговорих. Напрежението помежду ни се засили. Ясно усещах как стои до мен в работния си комбинезон, изцапан с боя. Отдолу беше с фланелка, а на врата му висеше зелено речно камъче, окачено на връв.
– И какво търсиш тук? – попита той. – Наглеждаш работниците?
Ама че въпрос, помислих си аз. Какво да ти кажа? Че съм тук заради онази тайна извивка точно над ключицата ти, която така добре пасва на челото ми? Или защото знам не само любимите ти бонбони, а и всяка подробност, всяка частица от теб? Че на лявото си рамо имаш татуиран плъх, който все се преструвах, че не харесвам? Че косата ти е с цвят на недозряла чушка и на невен, че дребните рисунки на Розет толкова ми напомнят за нещата, които правиш от дърво и камък, че понякога ме боли да я гледам и да мисля, че тя не те познава...
Една целувка само щеше да влоши нещата. И аз го целунах – леко, няколко пъти, по цялото лице, – свалих шапката му и своето палто, намерих устните му с такова непоносимо облекчение...
В първите минути бях сляпа, лишена от всякаква мисъл. Съществуваше единствено устата ми, единственото истинско нещо бяха ръцете ми върху кожата му. Всичко друго в мен беше въображаемо и оживяваше от докосването му, постепенно, като земята под топящ се сняг. И аз го целунах отново като насън, застанала насред празната стая, пропита с мирис на масло и дървени стружки, цялата в бели платнища, издути като платна на кораб...
Някъде дълбоко в съзнанието ми се въртеше мисълта, че това нарушава предварителния план, че неимоверно ще усложни всичко. Но не можех да се спра. Толкова дълго бях чакала. И сега...
Сепнах се. Сега какво? Пак ли сме заедно? И какво ще стане? Ще помогне ли това на Анук и на Розет? Ще пропъди ли Достопочтените? Ще може ли нашата любов да ни нахрани, ще укроти ли вятъра поне за ден?
По-добре да не се беше събуждала, Виан, обади се гласът на майка ми в мен. И ако го обичаш, по-добре...
– Не дойдох за това.
Отблъснах го от себе си. Той не се опита да ме задържи, само стоеше и гледаше как с треперещи ръце обличам палтото си и оправям косата си.
– Защо дойде? – попитах го аз ядосана. – Защо остана в Париж, след като видя какво става тук?
– Ти не ми каза да си вървя – отговори Рижия. – Освен това исках да видя що за човек е Тиери. Да се уверя, че си добре.
– Не ми трябва твоята помощ – казах аз. – Добре съм. Още в сладкарницата видя, че при мен всичко е наред.
Рижия се усмихна.
– Тогава какво търсиш тук?
С годините свикнах да лъжа. Лъгах Анук, лъгах Тиери, сега трябваше да излъжа и Рижия. Ако не заради него, то заради себе си – защото знаех, че ако заспалата ми същност се пробуди, ласките на Тиери ще бъдат не просто нежелани, а направо непоносими и че всичките ми планове от последните четири години ще се развеят като листа на вятъра.
Погледнах Рижия.
– Сега ти казвам. Искам да си вървиш. Няма да е честно към теб, ако ти позволя да останеш. Ти се надяваш на нещо, което не може да стане, а не искам да страдаш.
– Не ми трябва твоята помощ – повтори той с насмешка. – Добре съм.
– Моля те.
– Ти каза, че го обичаш. Сега видяхме, че не е така.
– Не е толкова просто...
– Защо? – попита Рижия. – Заради сладкарницата? Ще се омъжиш за него заради една сладкарница?
– Мислиш, че е нелепо? Но къде беше ти преди четири години? И защо си мислиш, че можеш да се появиш след толкова време и да разчиташ, че нищо не се е променило?
– Ти не си се променила, Виан – той протегна ръка и докосна лицето ми. Между нас вече нямаше статично електричество: на негово място се беше появила тъпа, сладка болка. – И ако мислиш, че ще си тръгна точно сега...