Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Някога това беше най-любимото ми място на света – проехтяха думите ù в пустото помещение. Слънчевите лъчи се изливаха откъм покривната врата, през която се бяха промъкнали, озарявайки гредите и позлатения купол, лъскавите месингови парапети и кървавочервените завеси на сцената. – Аробин притежава цяла ложа, затова редовно идвах на представления. В нощите, когато не ми се труфеше или не исках да ме виждат, или пък имах съвсем малко свободно време, се промъквах през онази врата и гледах оттук.
Роуан довърши сладката си и отправи поглед към тъмното пространство под краката им. Не говореше много през последния половин час, сякаш се беше скрил на място, където Елин не можеше да го достигне.
Затова почти въздъхна от облекчение, когато пророни:
– Никога не съм виждал оркестър... нито пък толкова изящен театър, посветен на музиката. Дори в Доранел театрите и амфитеатрите са много стари, с пейки или просто каменни стъпала за публиката.
– Не знам дали някъде съществува място като това. Дори в Терасен.
– В такъв случай ще трябва да построиш.
– Откъде средства? Да не мислиш, че народът с радост ще гладува, докато аз строя театър за свое удоволствие?
– Не веднага, но ако вярваш, че това би се отразило благотворно на града, на страната, защо не. Хората на изкуството са важни за едно кралство.
Флорин я бе уверила в същото. Елин въздъхна.
– Това място е затворено от месеци, а мога да се закълна, че чувам музиката да витае между стените му.
Роуан килна глава, изучавайки мрака със свръхестествените си сетива.
– Може би музиката продължава да живее по един или друг начин.
При мисълта в очите ù запариха сълзи.
– Да можеше да чуеш „Мрачната сюита“ под диригентството на Пайтър.
Понякога имам чувството, че още седя в онази ложа, тринадесетгодишна и разплакана от преклонение пред величието на музиката му.
– Плакала си?
Тя почти си представи как спомените от обучението ù от тази пролет минават пред очите му – всички онези пъти, в които музиката я успокояваше или отприщваше магията ù. Беше част от душата ù... също като него.
– На последното действие, всеки божи път. Връщах се в Крепостта и музиката оставаше в съзнанието ми дни наред, дори докато тренирах, убивах или спях.
Любовта ми към нея беше същинска лудост. Именно затова започнах да свиря на фортепиано, за да правя поне някакви опити да я претворя.
Не го беше споделяла с никого, нито пък беше водила някого на любимото си място.
– Тук има ли фортепиано? – попита Роуан.
– Не съм свирила от месеци. И идеята ти е ужасна поради редица причини – повтори Елин за десети път, докато дърпаше завесата на сцената.
Беше идвала тук и преди, когато покровителството на Аробин им печелеше покани за галавечери, организирани на самата сцена заради тръпката от това да се намираш на толкова свещено място. Сега обаче, сред мрака на мъртвия театър, нарушен единствено от свещта, която Роуан бе намерил, имаше чувството, че е попаднала в гробница.
Столовете на оркестъра си стояха така, както навярно музикантите ги бяха оставили в нощта, когато бяха излезли по улиците да протестират срещу кланетата в Ендовиер и Калакула. Никой от тях не се беше завърнал и като се имаше предвид какви злини сипеше кралят по света напоследък, май смъртта им е била избавление.
Елин стисна челюсти и укроти познатия кипеж във вените си.
Роуан стоеше до фортепианото в предния десен ъгъл на сцената и галеше гладката му повърхност, сякаш беше расов кон.
Тя се поколеба пред внушителния инструмент.
– Струва ми се пълно светотатство да свиря на него – проехтяха думите ù в голямата зала.
– Не знаех, че си набожна. – Роуан кривна устни в усмивка. – Къде да застана, за да го чувам най-добре?
– Приготви се за страшна болка в началото.
– Стеснителна отгоре на всичко?
– Ако Лоркан ни дебне отнякъде, предпочитам да не докладва на Майев, че свиря зле. – Тя посочи едно място на сцената. – Ей там. Застани там и си затваряй устата, дрънкало такова.
Той се засмя и отиде там, където го изпрати.
Елин преглътна, седна върху гладката пейка и вдигна капака на пианото, разкривайки лъскавите черни и бели клавиши под него. Намести краката си върху педалите, но не посегна към клавишите.
– Не съм свирила отпреди смъртта на Нехемия – призна тя и думите ù увиснаха тежко във въздуха.