![Излъжи ме два пъти [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/5/izlzhi-me-dva-pti-bg-download.jpg)
Излъжи ме два пъти [bg]
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #6
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-084-1
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Излъжи ме два пъти [bg]». Краткое содержание книги:
Вратата на обора не беше заключена. Светнах лампите. Конете си бяха на място с пресни порции овес. Кални следи водеха към купчината чували и обратно към отделенията. Сигурно някой съсед помагаше. Поздравих конете и единият ми отговори, пускайки облаче пара в студения въздух.
Тръгнах по стъпките си от онази нощ. Въпросната нощ, както обичат да казват адвокатите.
Нагоре по стълбата към платформата. Спомних си как Джоу-Джоу щракна фенера и сенките плъзнаха по стената. Какво ми каза?
О, Джейк, не биваше. Колко вярно. И какво още? Хайде, мисли. Как изглеждаше? Спомни си лицето. Тя изглеждаше изненадана, че Кип е с мен. И дори разтревожена.
Момчето не биваше да е тук.
Защо не?
Защото тя не искаше нито то, нито някой друг да види какво ще се случи. Правилно, но откъде е знаела какво ще се случи? Какъв е бил нейният план? Аз да убия Симарон? Той да ме убие? И защо?
Мотив, мотив, мотив.
Обиколих цялата платформа, оставяйки диря из сламата. През дупката на мястото на липсващата дъска навлизаха снежинки. Огледах се, без сам да зная какво търся. Видях парапета, или по-точно каквото бе останало от него след моето падане.
Пак слязох долу, но избрах по-безопасния път по стълбата. Пресъздаването на сцената все пак си има граници, отворих отделението на жребеца и храбро нагазих в димяща купчина природни продукти от вчерашната порция овес. Конят сякаш ми се усмихна.
Излязох от отделението с полепнала по обувките слама. Известно време обикалях насам-натам, опипвах едно-друго, докосвах грубите дъсчени стени и се напрягах да открия посланието, което трябваше да е нейде тук. Влязох в коша за царевица, все още препълнен с нападалите отгоре кочани. Излязох и тръгнах да обикалям в кръг — първо по часовниковата стрелка, после обратно. Подритвах бали сено и чували с овес.
Какво липсваше? Седло със забит пирон, дъска от стената с няколко косъма на Симарон. Юздата, с която опитах да се отбранявам. Пистолетът. Всички те бяха прибрани и номерирани като веществени доказателства.
Прогоних студа с глътка бърбън и продължих търсенето. Нямаше изненади. Нямаше разкрития. Нито улики, или поне аз не ги виждах. Само прохладен въздух и сладникав аромат на зоб, смесен с мускусния мирис на конски тор. Съвсем обикновен обор, в който един мъж бе загинал по страшен начин.
Дръпнах от една преграда два чула и се наметнах. Седнах в сламата и се наместих удобно. Кихнах, може би от праха или от студа. Профилактично си затоплих гърлото с глътка от течния aurum, наричан от простолюдието бърбън. Изтегнах се и опитах да мисля за думи като „улика“, „доказателство“ и „основателно съмнение“, но главата ми беше като изчерпан акумулатор. Не успявах да се съсредоточа и след малко прекратих усилията. Слушах пръхтенето и потропването на конете. Отвън се обади бухал. Затананиках песничка и се зарових в сламата като младенец в яслите. Накрая склопих очи и потънах под топлата кадифена завивка на съня.
Не знам дали ме събуди утринното слънце или студът. Слънчевите лъчи падаха косо през дупката на стената и се забиваха право в очите ми. Из тях танцуваха прашинки, а лютият студ пронизваше до кости. Опитах да се изправя, но всичките ми стави бяха застопорени. Чувствах се като тенекиения дървар от „Вълшебникът от Оз“. Трябваше ми известно време, за да разгладя ръбовете и буците по гърба си. Изпитвах остра потребност да пусна една вода и не тъй остра — да си измия зъбите. Не бих отказал чаша кафе и една кифла.
Трябваше да се върна в апартамента, да се изкъпя и преоблека за съда. Понечих да тръгна към изхода, когато нещо привлече погледа ми. Слънчевите лъчи пресичаха обора и падаха само на две крачки от мястото, където бях спал. Там, във вдлъбнатината от моето тяло, искреше ослепително късче стъкло. Направих четири крачки подир лъчите, наведох се и разрових сламата. Изпод нея изникна камерата на Кип, насочена право срещу слънцето.
Беше ясно и мразовито утро под бездънно синьо небе. Ръсеше лек сняг — пухкави сухи снежинки, досущ като ония, с които бях свикнал през петте си години като студент спортист сред хълмовете на централна Пенсилвания. Да, точно така. Пет години стисках зъби, но си изкарах дипломата. Помнех ония ледени бури, включително и една по време на мач срещу „Нотр Дам“. Докато хвърляше жребия, съдията се пльосна по задник, а и всички ние не можехме да пробягаме десет крачки, без да се хързулнем като подпийнала фигуристка. Още в средата на първото полувреме почнах да се вдървявам, но отказах да сложа ръкавици или втори чифт чорапи. Нека префърцунените нападатели да си пазят пищялките. Играех по фланелка с къси ръкави, която едва ми стигаше до пъпа. След един сблъсък се плъзнах по корем и си напълних гащетата с ледена вода. Не помня дали спечелихме или загубихме, но си спомням как после прекарах пет великолепни дни в лечебницата.