Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Улиците в предградията бяха чисти и добре поддържани. От двете страни имаше ненатрапчиви магазинчета, а над тях — жилищни сгради. Витрините бяха пълни с лъскави стоки. Уличните надписи бяха с черни букви на бял фон — архаичен шрифт, който ги правеше трудни за четене. Тук-там имаше малки табелки, указващи посоката към американските военни обекти. Те се набиваха в очи. Тръгнахме по табелките към XII корпус, като скоро излязохме от застроените квартали и пресякохме двукилометрова ивица разорана земя. Бяха обикновени ниви, но на мен ми заприличаха на някакви защитни заграждения, изолиращи военната база от цивилния свят. На изток небето беше съвсем притъмняло.
Дванайсети корпус се помещаваше в някогашна промишлена зона, характерна за златната ера на нацизма. През трийсетте години някакъв индустриалец построил огромен заводски комплекс върху площ от четири квадратни километра. По средата имаше импозантна административна сграда, сега превърната в щаб, а зад нея — редици от ниски метални складове, простиращи се на стотици метри. Складовете бяха бомбардирани толкова пъти и с такава ярост, че от тях бяха останали само стърчащи усукани железа. В същото време административната сграда беше само частично повредена. През 1945 година някаква уморена от битки американска танкова дивизия била избрала мястото за свой временен лагер. Изнемощели от глад жени с басмени рокли и избелели забрадки били докарани от Франкфурт да трупат боклука на купчини срещу храна. За целта им били раздадени лопати и ръчни колички. После инженерният корпус ремонтирал сградата и доразчистил терена с булдозери. На няколко пъти Пентагонът отпуснал значителни суми, но си струвало. До 1953-та опустошеният заводски комплекс се превърнал в образцова американска военна база. И сега тухлените сгради бяха старателно почистени, бялата боя блестеше, околовръст се издигаше здрав зид. Навсякъде се виждаха пилони със знамена и караулки с часови. Имаше няколко столови, военна болница и смесен магазин. Също и казарми за личния състав, работилници и складове. И най-вече споменатите четири квадратни километра земя, всеки квадратен метър от които към 1953-та вече беше покрит с американски танкове. Всичките строени в редици, обърнати с дулата на изток, готови да се втурнат в бой с врага.
Когато — трийсет и седем години по-късно — пристигнахме в базата, беше паднал мрак. Но ние знаехме, че по същество нищо не се е променило. Танковете сега бяха различни, но това беше всичко. Старите М4 „Шърман“, които спечелиха Втората световна война, отдавна ги нямаше, ако не се смятаха двата великолепно реставрирани образеца, застанали на пост или като символи от двете страни на главния портал. Бяха поставени върху бетонни фундаменти, с вирнати предници, сякаш преодоляващи поредното препятствие. Бяха красиво боядисани в масленозелено, с по една бяла петолъчка от двете страни на купола. Изглеждаха като нови. Зад тях започваше дълга алея с боядисани в бяло бордюри, в дъното на която се виждаше осветената с прожектори фасада на щаба. По-назад бяха навесите с основните бойни танкове на американската армия М1А1 „Ейбрамс“ — стотици, нови-новенички, наредени един до друг, струващи по четири милиона долара всеки.
Слязохме от таксито, пресякохме тротоара и се запътихме към караулката до портала. Значката ми на майор от специалните части ни отвори вратите на базата. Поначало тази значка ми отваряше всяка врата на всеки американски военен обект където и да било по света, освен в най-вътрешния кръг на Пентагона. Понесохме чантите си по алеята.
— Идвал ли си тук преди? — запита Съмър.
Поклатих глава, без да забавям крачка.
— Бил съм в Хайделберг с пехотата — казах аз. — Много пъти.
— Наблизо ли е?
— Не е далеч.
Към входа на щаба водеха няколко широки каменни стъпала. Цялата сграда странно напомняше Капитолия на някой малък американски щат. Изкачихме стъпалата и влязохме. Зад вратата имаше гише, а зад него войник. Не военен полицай, а обикновен новобранец от корпуса. Показахме му служебните си карти.
— Ще се намери ли място за нас във вашето общежитие? — запитах го.
— Няма проблем, сър — отвърна той.
— Две стаи — казах аз. — Една нощувка.
— Ще се обадя да ги запазя — рече той. — Вие следвайте табелите.
И войникът посочи с пръст към дъното на коридора. Там имаше още врати, някои от които водеха навън, към останалата част на комплекса. Погледнах часовника си. Показваше точно дванайсет на обяд. Още беше нагласен на източно американско време. В Германия беше шест вечерта и вече се беше мръкнало.