Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Лий Чайлд
Врагът
В памет на Адел Кинг
Всички герои в тази книга са измислени и всяка прилика с действителни лица е случайна.
1
Да не би да е инфаркт! Вероятно това са били последните думи в съзнанието на Кен Креймър, предсмъртен взрив на паника само миг преди да спре да диша и да се срине в бездната. Бил оплел конците във всяко отношение и го знаел. Намирал се където не му е било мястото, в компанията на някого, с когото не било редно да бъде, и носел със себе си нещо, което трябвало да съхранява по-внимателно. Но явно си е мислил, че и този път ще му се размине. Кен бил най-добрият в тази игра. Играел я, за да печели. Може би дори се е усмихвал на дързостта си, когато внезапният глух удар в гръдния кош го предал. В този момент всичко се преобърнало. Успехът станал катастрофа. Съдбата не му оставила време да поправи грешките си.
Никой не знае какво точно се усеща при фатален инфаркт. Няма оцелели, които да разкажат. Лекарите говорят за некроза, за съсиреци, за кислородна недостатъчност и запушени кръвоносни съдове. Някои предполагат забързано, безпомощно прескачане на сърцето; други — внезапно спиране. Специалистите използват термини като стенокардия или фибрилация, но на нас тези думи не ни говорят нищо. Просто умираш внезапно — така е правилно да се каже. Във всеки случай Кен Креймър бе направил точно това. Бе умрял внезапно, отнасяйки тайните си в гроба, а бъркотията, която бе оставил след себе си, без малко да прати и мен в небитието.
Бях съвсем сам в чужд кабинет. На стената имаше часовник. Само с две стрелки — за часовете и за минутите. Без стрелка за секундите. Електронен. Не тиктакаше. Беше абсолютно тих, като самата стая. Гледах напрегнато по-дългата стрелка. Тя не помръдваше.
Седях и чаках.
Дългата стрелка оживя. Премести се напред с шест деления. Движението й беше плавно и отмерено. Направи отскок, потрепери леко и отново се закова неподвижно.
Една минута.
Една мина, остава още една.
Още шейсет секунди.
Седях и гледах. Дълго време часовникът не помръдваше. После минутната стрелка отново подскочи напред. Още една минута. Удари полунощ и 1989-а се смени с 1990-а.
Бутнах стола си назад и се изправих зад бюрото. В този момент телефонът иззвъня. Помислих си, че някой иска да ми честити новата година. Но не. Обаждаше се някакъв полицай — не военен като мен, а граждански, — за да ми съобщи, че открил мъртъв военнослужещ на петдесет километра от базата.
— Търся дежурния от военната полиция — започна той.
Бавно седнах зад бюрото.
— На телефона — отвърнах.
— Тук има един от вашите, мъртъв.
— Един от моите ли?
— Военнослужещ — каза той.
— Къде?
— В един мотел в града.
— От какво е умрял? — запитах.
— Така като гледам, от инфаркт — отвърна оня.
Замълчах. Пресегнах се и обърнах календара на бюрото си от 31 декември на 1 януари.
— Нищо подозрително? — запитах.
— Аз поне не забелязвам.
— Виждал ли си преди умрели от инфаркт?
— Да, доста.
— Е, добре — казах аз. — Обади се в щаба на базата.
Дадох му номера.
— И честита Нова година — добавих.
— Няма ли да дойдеш?
— Не — отвърнах и затворих телефона. Нямаше нужда да ходя никъде. Армията е голяма институция, малко по-голяма от Детройт, малко по-малка от Далас и точно толкова лишена от сантименталност, колкото и двата града. Мирновременната й численост възлиза на 930 000 военнослужещи — мъже и жени, които като демографски профил са напълно представителни за населението на страната. Смъртността в Съединените щати е 850 на 100 000 души годишно, а при липса на продължителни бойни операции военните не умират по-често или по-рядко от обикновените хора. В общи линии те са по-млади и в по-добра физическа форма от населението като цяло, но пък пият и пушат повече, ядат по-лоша храна, изложени са на повече напрежение и освен това вършат всякакви опасни неща по време на учения. В резултат средната продължителност на живота им е горе-долу колкото на останалите. Ако направим една проста аритметика с годишната смъртност, умножена по числеността на личния състав, ще излезе, че всеки ден от всяка година би трябвало да умират по двайсет и двама американски военнослужещи — от нещастни случаи, самоубийства, сърдечни болести, рак, инсулт, белодробни заболявания, чернодробна и бъбречна недостатъчност. Също като при гражданите на Детройт или Далас. Така че нямаше никаква нужда да ходя където и да било. Аз съм полицай, а не погребален агент.
Часовникът отново помръдна. Дългата стрелка подскочи, потрепери и замръзна. Три минути след полунощ. Телефонът отново иззвъня. Този път ми честитяха новата година. Беше сержантката от стаичката пред кабинета, който не беше мой.