Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Разбирам — казах аз.
— И всичко това струва милиарди долари — продължи Саймън. — Разбира се, те са знаели от кои пътища и мостове да започнат най-напред. Знаели са откъде тръгват, знаели са и къде искат да стигнат. Съветвали са се със стратезите, оглеждали са внимателно картите, преди да се захванат с бетона и кофража. След което са построили тилови станции навсякъде, където е имало нужда от тях. Постоянни складове за гориво-смазочни материали, погреби, ремонтни работилници, стотици на брой по цялото протежение на предварително определени трасета. Така че ние буквално сме се сраснали с тази земя. Бойните полета на Студената война са излети от бетон и издялани от камък, Ричър.
— Може да се каже, че инвестицията си е струвала. В крайна сметка ние победихме.
Саймън кимна.
— Правилно. Но какво ще стане оттук нататък? — запита той.
— Още инвестиции — казах аз.
— Точно така. Както във флота, когато големите бронирани крайцери са били изместени от самолетоносачите. Това е било краят на една ера и началото на друга. Танковете „Ейбрамс“ са като крайцерите. Те са прекрасни машини, но морално остарели. Единственият начин, по който могат да се използват, е по специално построени пътища, водещи в предварително избрани посоки.
— Те са подвижни — казах аз. — Като всеки танк.
— Не са особено подвижни — каза Саймън. — Вие знаете ли къде ще е следващата битка?
Вдигнах рамене. В този момент ми се прииска Джо да е при нас. Него много го биваше по геополитическите работи.
— В Близкия изток може би? — казах аз. — В Иран или Ирак, да кажем. Сега, като вече са си поели дъх, отново ще им се прище да направят някоя дивотия.
— Или на Балканите — каза Суон. — Когато Съветите рухнат окончателно, там има една тенджера под налягане, която само чака да се вдигне капакът.
— Е, добре — каза Саймън. — Да вземем Балканите. Например Югославия. Ако има нещо да става, то ще е там, дума да няма. Те само чакат да гръмне първата пушка. И какво правим ние в такъв случай?
— Пращаме една-две въздушнопреносими дивизии — каза Суон.
— Е, добре — съгласи се Саймън. — Да кажем, че им пратим Осемдесет и втора и Сто и първа. При леко въоръжение можем да разположим първите три батальона до една седмица. Но какво ще правим, след като веднъж стигнем там? За тях ние сме незначителна пречка като спящите полицаи по улиците. Ще се наложи да чакаме по-тежките части. А това вече е проблем. Танкът „Ейбрамс“ тежи седемдесет тона. Не може да се пренася по въздуха. Трябва да се натовари на влак, после на кораб. И това е лесната част. Трудната започва оттам нататък. Защото не стига да пренесеш само танка. За всеки тон танк трябват по четири тона гориво и друго снаряжение. Тия чудовища горят по пет литра на километър. После трябват резервни двигатели, боеприпаси, цели бригади механици за поддръжка. Логистиката няма край. Все едно да преместиш една желязна планина. За да се превозят достатъчно танкови бригади, които да решат изхода на войната, е необходима минимум шестмесечна подготовка, и то денонощна.
— През това време въздушнопреносимите части здравата ще загазят — отбелязах аз.
— И още как! — каза Саймън. — А това са все мои момчета и ме боли за тях. Ако изпратим лековъоръжени десантчици срещу каквито и да било противникови танкове, ще ги смачкат. Така че през тези шест месеца ще ни се скъсат нервите. Но с това проблемите не свършват. Какво ще стане например, когато бронетанковите бригади стигнат до местоназначението? Като слязат от кораба и на две преки по-нататък затънат в калта? Защото, ако нито пътищата са достатъчно широки, нито мостовете достатъчно здрави, така и ще си останат на пристанището. И от калта ще гледат безпомощно как избиват пехотата пред очите им.
Всички мълчаха.
— Или да вземем Близкия изток — продължи Саймън. — Всички знаем, че Ирак си иска обратно Кувейт. Ами ако нахлуят? В дългосрочен план бихме могли лесно да спечелим тази война, понеже за танка пустинята е като степите на Централна Европа, само е малко по-прашно и горещо. Плановете, които имаме за Европа, ще послужат и там. Но ще стигнем ли изобщо дотам? Или ще оставим пехотата да ни чака шест безкрайни месеца, за да спира с телата си врага? Та иракчаните ще ги прегазят за две седмици!