Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Трябва ни въздушна сила — каза Суон. — Ударни хеликоптери.
— Де да беше толкова просто — каза Саймън. — Самолетите и хеликоптерите изглеждат много добре на картинка, но сами по себе си не могат да спечелят нито една битка. Войните се печелят, когато по земята стъпват ботуши.
Усмихнах се. В известен смисъл това си беше най-обикновено пехотинско самохвалство. Но в него имаше истина.
— Та какво ще стане тогава? — запитах.
— Същото, което стана с флота през четирийсет и първа — отвърна Саймън. — Докато се усетят, бронираните крайцери са отишли в историята и на тяхно са дошли самолетоносачи. Що се отнася до нас, сега трябва да се интегрираме. На първо място трябва да разберем, че нашите леки части са твърде уязвими, а тежките са твърде бавни. Следователно трябва да се откажем от делението на леки и тежки. Необходими са ни интегрирани бригади за бързо реагиране с бронирани машини, ненадвишаващи двайсет тона и достатъчно малки, за да се поберат в търбуха на един С–130. Тоест да стигаме по-бързо до мястото на боя и да се сражаваме по-гъвкаво и умно. Стратегическото планиране никога вече няма да се основава на битки по сценарий между стада динозаври.
Саймън се усмихна и каза:
— С други думи, водеща роля отсега нататък ще играе пехотата.
— Вие разговаряли ли сте някога с такива като Маршъл на тези теми?
— С техните стратези ли? За нищо на света.
— Те как виждат бъдещето?
— Нямам представа. И не ме интересува. Бъдещето принадлежи на пехотата.
За десерт имаше ябълков пай, после кафе. Превъзходно както винаги. Постепенно от бъдещето се върнахме към дребнотемието на настоящето. Келнерите обикаляха безшумно около нас. Беше най-обикновена вечер в офицерски клуб, макар и на хиляди километри от предишния.
— Маршъл ще се върне призори — каза ми Суон. — Оглеждайте се за колата на разузнаването в края на първата колона.
Кимнах. Представих си, че зазоряването във Франкфурт през януари настъпва някъде около седем часа. Нагласих вътрешния си часовник на шест. Подполковник Саймън ни пожела лека нощ и си тръгна. Съмър бутна стола си назад и се изтегна удобно, доколкото можеше да се изтегне миньонче като нея. Суон се наведе напред, подпрял лакти на масата.
— Смяташ ли, че в тази база влиза много дрога? — попитах аз.
— Защо, да не искаш малко? — отвърна той.
— Кафяв хероин — казах аз. — Не за лична употреба.
Суон кимна.
— Казват, че можел да се намери при турските гастарбайтери. Или при пласьорите на крек.
— Чувал ли си за един тип на име Уилард? — запитах го.
— Новият шеф ли? — рече той. — Получих докладна. Никога не съм го срещал. Но някои хора тук го познават. Бил клечка в разузнаването, занимавал се с танкове.
— Писал е алгоритми — казах аз.
— За какво?
— За потреблението на гориво на съветските Т–80, доколкото знам. По което можело да се разбере колко учения правят.
— И сега е шеф на Сто и десета?
Кимнах.
— Именно. Да се чудиш просто.
— Че как е успял да се намърда там?
— Явно се е харесал на някого.
— Трябва да разберем на кого. Започни да пускаш доноси по негов адрес.
Кимнах отново. Американската армия наброява близо милион, а в крайна сметка всичко се свежда до това кой на кого се е харесал. Какво друго да очакваш?
— Аз си лягам — казах и станах от масата.
Стаята ми в общежитието за командировани беше толкова стандартна, че минута след като затворих вратата, забравих къде се намирам. Закачих униформата си в гардероба, измих се и се мушнах в леглото. Чаршафите миришеха на същия перилен препарат, какъвто армията използва навсякъде по света. Замислих се за майка ми в Париж и за Джо във Вашингтон. Майка ми може би вече си бе легнала. Джо сигурно още беше в службата си, каквато и да бе тя. Казах си шест сутринта и затворих очи.
Зазоряването настъпи в 6:50, когато със Съмър вече стояхме до източния портал на XII корпус. В ръцете си държахме големи чаши с кафе. Земята под краката ни беше замръзнала; стелеше се мъгла. Небето беше сиво, пейзажът пастелно зеленикав, с ниски заоблени хълмове, незабележителен като голяма част от Европа. Тук-там стърчаха дървета. Спящата зимна земя миришеше слабо на изгнила органична материя. Беше много тихо.
След портала пътят завиваше леко на изток-североизток и се губеше в мъглата по посока на Русия. Беше прав и широк, изграден от стоманобетонни блокове. Каменните бордюри бяха тук-там нащърбени от танкови вериги. От камъните се бяха отчупили големи клиновидни парчета. Танкът не се кара лесно.
Стояхме и чакахме. Тишината беше пълна.
И тогава ги чухме.