Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Припомних си мястото на престъплението. Беше осеяно с малки туфи изсъхнала трева, тук-там с нападали клони, някои дебели като човешка китка, но извън това теренът беше практически равен. Убиецът и жертвата бяха стояли на една и съща височина.
— Метър и деветдесет до метър и деветдесет и три — повторих. — Готов ли сте да го потвърдите?
— За пред съда ли?
— Случаят се води злополука — казах аз. — Няма да има съд. Всичко си остава между нас. Просто искам да знам дали си губя времето, като проверявам хора под метър и деветдесет.
Докторът си пое дълбоко въздух и издиша.
— Да кажем, метър и осемдесет и седем — рече той. — Като долна граница. За по-сигурно. Един вид коефициент на грешка. Готов съм да потвърдя за метър и осемдесет и седем. Можете да разчитате на мен.
— Добре — казах аз.
Той почти ме избута навън, загаси лампите и заключи вратата.
Когато се върнах, заварих Съмър да ме чака седнала зад бюрото. Беше приключила с определянето на половете. Не й бе отнело много време. Списъците от изпита за издръжливост бяха доста подробни, точни и подредени по азбучен ред, като цялата документация в армията.
— Трийсет и трима мъже — каза тя. — Двайсет и трима сержанти, десет офицери.
— Какви са?
— Всякакви. Домашните отпуски на „Делта“ и на рейнджърите са били напълно отменени, но са имали пропуски за градски отпуск. Разбира се, Карбоун също е след излизалите.
— Него можем да задраскаме.
— Е, добре, трийсет и двама мъже — каза тя. — Между които и патоанатомът.
— Него също можем да не го броим.
— Значи трийсет и един. И сред тях все още фигурират Васел и Кумър. Влезли и излезли на първи, влезли повторно на четвърти в седем вечерта.
— И тях ги махни — казах аз. — В това време са вечеряли. Риба и пържоли.
— Двайсет и девет — каза тя. — Двайсет и двама сержанти и седем офицери.
— Добре — казах аз. — Сега иди в щаба и вземи здравните им картони.
— Защо?
— За да видим колко са високи.
— Не можем да проверим за шофьора на Васел и Кумър — майор Маршъл, който ги возеше на Нова година. Той се води посетител. Няма здравен картон при нас.
— И без това не е бил тук в нощта, когато е убит Карбоун. Можеш да задраскаш и него.
— Остават двайсет и осем — каза тя.
— Значи ни трябват двайсет и осем здравни картона.
Съмър плъзна по бюрото ми листче хартия. Беше същото, на което бях написал 973. Първоначалната бройка на заподозрените.
— Напредваме — каза тя.
Кимнах. Тя се усмихна и стана. Излезе от стаята и аз седнах на мястото си. Столът беше топъл от допира на тялото й. Беше приятно усещане. Вдигнах телефона и казах на моята сержантка да ме свърже с началника на склада. Минаха няколко минути, докато го намери. Предположих, че е трябвало да го изкара от столовата. Сигурно бях развалил и неговата вечеря също като на доктора. Но пък и аз самият не бях хапвал нищо.
— Да, сър? — чух гласа му, явно раздразнен.
— Имам въпрос към теб, шефе — казах аз. — Нещо тъкмо по твоята част.
— Какво например?
— Интересуват ме средният ръст и тегло на американските военнослужещи от мъжки пол.
Човекът не каза нищо, но усетих как раздразнението му сякаш преминава. Всяка година интендантството на американската армия закупува няколко милиона униформи и два пъти повече чифтове обувки, всичко това с пари от държавния бюджет, така че няма как да не знаят телесната аритметика на хората си с точност до един сантиметър и десет грама. Просто не могат да си го позволят, и то буквално. Ето защо тиловаците много се гордеят с познанията си и обичат да ги изтъкват.
— Няма проблем — каза човекът. — Пълнолетното мъжко население на Щатите на възраст между двайсет и петдесет години е със среден ръст метър и седемдесет и четири сантиметра и със средно тегло осемдесет и един килограма. В армията латиноамериканците са по-многобройни, отколкото в страната като цяло, което снижава средния ръст с три сантиметра, тоест метър и седемдесет и един. В резултат от физическото натоварване обаче средното тегло е по-високо с килограм и половина и се равнява на осемдесет и два и половина, тъй като се знае, че мускулите тежат повече от тлъстините.
— Това статистиката за тази година ли е? — запитах аз.
— За миналата — отвърна той. — Тази едва сега започва.
— Какво е разпределението по ръстови групи?
— Какво точно ви интересува?
— Каква част от мъжете са високи от метър и осемдесет и седем нагоре?
— Един от десет — отвърна той. — В армията това са около деветдесет хиляди души. Колкото да напълнят един стадион. В база като нашата, да речем, някъде около сто и двайсет. Колкото за един полупразен самолет.