Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Имам защита.
— Защитата ти няма да трае вечно.
— Няма значение. Така или иначе, от „Делта“ скоро ще ме погнат. В сравнение с това всичко останало си е чиста теория.
— Обади се на Уилард още тази вечер — каза тя. — Послушай ме.
Погледнах я.
— Казвам ти го като на приятел — продължи тя. — Самоотлъчката е сериозно провинение. Няма смисъл да усложняваш нещата.
— Добре — казах аз.
— Още сега — настоя тя. — Какво ти пречи?
— Добре — повторих аз. Посегнах към телефона, но преди да вдигна слушалката, моята сержантка подаде глава през вратата. Каза, че майор Маршъл вече не бил в Съединените щати. Временната му командировка към Пентагона била прекратена. Отзован бил в Германия. Бил излетял от базата „Андрюс“ на пети януари сутринта.
— По чия заповед? — запитах аз.
— На генерал Васел — отвърна сержантката.
— Добре — казах аз.
Тя затвори вратата.
— На пети януари — повтори замислено Съмър.
— Сутринта след убийствата на Карбоун и Брубейкър.
— Явно знае нещо.
— Та той дори не е бил тук!
— За какво им е притрябвало тогава да го крият?
— Може да е съвпадение.
— Не обичам съвпаденията.
Кимнах.
— Е, добре — казах. — Отиваме в Германия.
18
Разбира се, не очаквах Уилард да разреши подобна задгранична експедиция, затова отидох в комендантството и отмъкнах тесте ваучери за служебна командировка. Върнах се в кабинета си и на реда КОМАНДИРОВАН написах върху всичките собственото си име, а на реда ОДОБРИЛ поставих твърде прилични подобия на подписа на Лион Гарбър.
— Нарушаваме закона — каза Съмър.
— Това е като битката при Курск — отвърнах аз. — Късно е да се връщаме назад.
Тя се поколеба.
— Избирай — казах аз. — Идваш или не, без никакъв натиск от моя страна.
Тя не отговори.
— Ваучерите ще се върнат чак след месец-два — продължих аз. — Дотогава или Уилард ще си е отишъл, или аз. Нямаме какво да губим.
— Добре — каза тя.
— Върви да си стегнеш багажа. За три дни.
Съмър излезе, а аз повиках сержантката и й казах да установи кой е следващият по ранг след мен, за да ме замества. Тя се върна след минута с името на една жена капитан, която бях виждал в офицерския клуб. Онази със счупената ръка. Написах й бележка, че ще отсъствам три дни, и я оставям за свой заместник. После вдигнах телефона и се обадих на Джо.
— Заминавам за Германия — казах му.
— Чудесно — отвърна той. — Приятно пътуване.
— Не мога да пътувам до Германия, без да се отбия в Париж на връщане — казах аз. — Нали разбираш, при тези обстоятелства…
Джо се замисли.
— Така е — отвърна той. — Наистина не е редно.
— Не върви да не се отбия — казах аз. — Но тя не бива да си помисли, че я обичам повече, отколкото ти. Това също не е редно. Така че трябва и ти да дойдеш.
— Кога? — запита той.
— Вземи нощния полет след два дни. Ще те чакам на „Дьо Гол“. И ще отидем заедно да я видим.
Съмър ме чакаше на тротоара пред къщичката ми и заедно понесохме чантите си към шевролета. И двамата бяхме облечени с камуфлажни униформи, защото преценихме, че по това време имаме най-голям шанс да хванем някой транспортен самолет от „Андрюс“. Вече беше късно за нощен граждански полет, а не искахме да се бавим до сутринта. Качихме се на колата и спряхме да ни отметнат на портала. Разбира се, Съмър караше. Тя даде газ и когато колата се ускори достатъчно, отпусна педала и подкара равномерно с двайсетина километра над позволената скорост.
Облегнах се и се зазяпах в пътя. Оглеждах банкетите, крайпътните магазини и бензиностанции, другите автомобили. На петдесетина километра на север минахме покрай мотела на Креймър. Влязохме в детелината и свихме към магистрала 95. Продължихме на север. Подминахме паркинга. Подминахме и мястото на километър и половина по-нататък, където бяха открили куфарчето на Креймър. Затворих очи.
През целия път до военновъздушната база „Андрюс“ съм спал непробудно. Когато стигнахме, отдавна минаваше полунощ. Оставихме шевролета на служебния паркинг и разменихме два от ваучерите срещу две места на борда на един С–130 на транспортния корпус, който излиташе за Франкфурт в три сутринта. Зачакахме в някакъв салон, осветен от бели луминесцентни тръби; седяхме върху тапицирана с винил пейка сред обичайната тълпа командировани, с каквито са пълни военните летища. Войската непрестанно е в движение. По всяко време на денонощието някой отива някъде, друг се връща. Всички мълчаха. На път никой с никого не говори. Седяхме по неудобните си места, уморени, схванати и безмълвни.