Ана Каренина

Когато свърши, всички пак й благодариха и отидоха да пият чай. Кити и Варенка излязоха в малката градинка до къщата.

— Сигурно за вас тая песен е свързана с някакъв спомен? — каза Кити. — Не ми разправяйте — побърза да прибави тя, — само ми кажете: истина ли е?

— Не, защо пък? Ще ви кажа — простичко каза Варенка и без да дочака отговор, продължи: — Да, спомен, и колко тежко беше някога. Аз обичах един човек и пеех нему това нещо.

С широко разтворени очи Кити мълчаливо, с умиление наблюдаваше Варенка.

— Аз го обичах и той ме обичаше; но майка му не беше съгласна и той се ожени за друга. Сега живее близо до нас и понякога го виждам. Нали не мислехте, че и аз имам своя роман? — каза тя и на хубавото й лице едва затрептя онова пламъче, което Кити чувствуваше, че я е осветявало някога цяла.

— Как да не съм мислила? Ако бях мъж, не бих могла да обичам никого другиго, след като опознах вас. Не разбирам само как, за да угоди на майка си, той е могъл да ви забрави и да ви направи нещастна; той е бил без сърце.

— О, не той е много добър човек и аз не съм нещастна; напротив, много съм щастлива. Е, нали няма да пеем повече тая вечер? — прибави тя и се накани да си тръгне.

— Колко сте добра, колко сте добра! — извика Кити спря я и я целуна. — Ако можех поне малко да приличам на вас!

— Защо ви е дотрябвало да приличате на някого? Вие и така сте добра — каза Варенка, като се усмихна с кротката си и уморена усмивка.

— Не, аз съвсем не съм добра. Но кажете ми… Почакайте, да поседнем малко — каза Кити, като я накара пак да седне на пейката до себе си. — Кажете, не ви ли е обидно да мислите, че тоя човек е отхвърлил любовта ви, че не е искал…

— Но той не я е отхвърлил, аз вярвам, че ме е обичал, но е бил послушен син…

— Да, но ако той е направил това не заради майка си, а просто по свое желание?… — каза Кити, чувствувайки, че е издала тайната си и че лицето й, пламнало от руменината на срама, вече я е изобличило.

— Тогава той е постъпил лошо и аз не бих го съжалявала — отвърна Варенка, която очевидно разбра, че става дума вече не за нея, а за Кити.

— Но обидата? — извика Кити. — Обидата не може да се забрави, не може да се забрави — каза тя, като си спомни своя поглед на последния бал, когато музиката бе спряла.

— Каква обида може да има? Нали вие не сте постъпили лошо?

— Нещо повече от лошо — срамно.

Варенка поклати глава и сложи ръка в ръката на Кити.

— Но защо да е срамно? — каза тя. — Нали не сте казали на човека, който е равнодушен към вас, че го обичате?

— Разбира се, не; аз не бях му казала никога нито дума, но той знаеше. Не, не, има погледи, има постъпки. Сто години да живея, пак не ще забравя.

— Та какво от това? Не мога да разбера. Въпросът е дали го обичате сега, или не — каза Варенка, която започна вече да говори направо.

— Аз го мразя; не мога да простя и на себе си.

— Но какво?

— Срама, обидата.

— О, ако всички бяха чувствителни като вас! — каза Варенка. — Няма момиче, което да не е изпитало това. Но всичко това не е важно.