Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Вижте — каза полковникът, който гледаше през прозореца — каква публика се е събрала да ви слуша.
И наистина под прозорците се бяха събрали доста хора.
— Много се радвам, че това ви прави удоволствие — отвърна простичко Варенка.
Кити с гордост наблюдаваше приятелката си. Възхищаваше се и от изкуството й, и от гласа й, и от лицето й, но най-много се възхищаваше от държането й, от това, че Варенка очевидно не мислеше за своето пеене и беше напълно равнодушна към комплиментите; тя сякаш питаше само: да пея ли още, или стига?
„Ако бях аз — мислеше си Кити, — колко бих се гордяла! Как бих се радвала, като гледам тая тълпа под прозорците! А на нея й е съвсем безразлично. Тя се ръководи само от желанието да не откаже и да достави удоволствие на maman. Но какво има в нея? Кое й дава тая сила да пренебрегва всичко, да бъде независимо спокойна? Колко бих искала да зная това и да се науча от нея на това нещо“ — мислеше Кити, като се взираше в това спокойно лице. Княгинята помоли Варенка да попее още и Варенка изпя и втора песен, също така равно, отчетливо и хубаво, като стоеше права до пианото и отмерваше по него такта със слабата си мургава ръка.
Следващото в тетрадката парче беше една италианска песен. Кити изсвири прелюдията, която много й хареса, и се озърна към Варенка.
— Да прескочим това — каза Варенка и се изчерви. Кити уплашено и въпросително спря погледа си върху лицето на Варенка.
— Добре, друго — бързо каза тя, обърна листа и веднага разбра, че за нея тая песен беше свързана с нещо.
— Не — отвърна Варенка, като сложи ръка върху нотите и се усмихна, — не, да изпеем и това. — И тя изпя и тая песен също така спокойно, студено и хубаво като другите.
Когато свърши, всички пак й благодариха и отидоха да пият чай. Кити и Варенка излязоха в малката градинка до къщата.
— Сигурно за вас тая песен е свързана с някакъв спомен? — каза Кити. — Не ми разправяйте — побърза да прибави тя, — само ми кажете: истина ли е?
— Не, защо пък? Ще ви кажа — простичко каза Варенка и без да дочака отговор, продължи: — Да, спомен, и колко тежко беше някога. Аз обичах един човек и пеех нему това нещо.
С широко разтворени очи Кити мълчаливо, с умиление наблюдаваше Варенка.
— Аз го обичах и той ме обичаше; но майка му не беше съгласна и той се ожени за друга. Сега живее близо до нас и понякога го виждам. Нали не мислехте, че и аз имам своя роман? — каза тя и на хубавото й лице едва затрептя онова пламъче, което Кити чувствуваше, че я е осветявало някога цяла.
— Как да не съм мислила? Ако бях мъж, не бих могла да обичам никого другиго, след като опознах вас. Не разбирам само как, за да угоди на майка си, той е могъл да ви забрави и да ви направи нещастна; той е бил без сърце.
— О, не той е много добър човек и аз не съм нещастна; напротив, много съм щастлива. Е, нали няма да пеем повече тая вечер? — прибави тя и се накани да си тръгне.
— Колко сте добра, колко сте добра! — извика Кити спря я и я целуна. — Ако можех поне малко да приличам на вас!
— Защо ви е дотрябвало да приличате на някого? Вие и така сте добра — каза Варенка, като се усмихна с кротката си и уморена усмивка.
— Не, аз съвсем не съм добра. Но кажете ми… Почакайте, да поседнем малко — каза Кити, като я накара пак да седне на пейката до себе си. — Кажете, не ви ли е обидно да мислите, че тоя човек е отхвърлил любовта ви, че не е искал…
— Но той не я е отхвърлил, аз вярвам, че ме е обичал, но е бил послушен син…
— Да, но ако той е направил това не заради майка си, а просто по свое желание?… — каза Кити, чувствувайки, че е издала тайната си и че лицето й, пламнало от руменината на срама, вече я е изобличило.
— Тогава той е постъпил лошо и аз не бих го съжалявала — отвърна Варенка, която очевидно разбра, че става дума вече не за нея, а за Кити.
— Но обидата? — извика Кити. — Обидата не може да се забрави, не може да се забрави — каза тя, като си спомни своя поглед на последния бал, когато музиката бе спряла.
— Каква обида може да има? Нали вие не сте постъпили лошо?
— Нещо повече от лошо — срамно.
Варенка поклати глава и сложи ръка в ръката на Кити.
— Но защо да е срамно? — каза тя. — Нали не сте казали на човека, който е равнодушен към вас, че го обичате?
— Разбира се, не; аз не бях му казала никога нито дума, но той знаеше. Не, не, има погледи, има постъпки. Сто години да живея, пак не ще забравя.
— Та какво от това? Не мога да разбера. Въпросът е дали го обичате сега, или не — каза Варенка, която започна вече да говори направо.
— Аз го мразя; не мога да простя и на себе си.
— Но какво?
— Срама, обидата.
— О, ако всички бяха чувствителни като вас! — каза Варенка. — Няма момиче, което да не е изпитало това. Но всичко това не е важно.