Пепел от светове
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепел от светове». Краткое содержание книги:
— Да им стоварим най-съкрушителната си бомбардировка. Давайте, с всички сили! — Уилис преднамерено използва общия комуникационен канал, за да я чуят и корабите от ЗВС. — Генерал Ланиан, какво ви е останало? Разтопители? Термични бойни глави? Атомни бомби? Хвърлете всичко, с което разполагате — би трябвало да е достатъчно.
— Да, адмирале. — Гласът му беше напрегнат. — Един последен удар, за да довършим работата. „Дете на гърма“ ще ви последва.
Уилис бе убедена, че тази последна бомбардировка ще освободи Спиралния ръкав от едно смъртоносно люпило. Нещо повече, Ланиан можеше да научи какво означава братско сътрудничество.
Корабите на ЗВС я последваха: сипеха бомби, точно както се бе надявала. Обгърнатият от дим и набразден от кратери пейзаж на планетата показваше, че кошерният град се е превърнал в руина.
„Юпитер“ изгърмя с всичките си оръжия. „Няма смисъл да се стискаме сега“ — помисли Уилис Разрушението представляваше фантастична гледка, събуждаше у нея тръпка, която не бе изпитвала от дете. Взривовете разораха повърхността на земята, заличаваха всяка следа, останала от кошерните сгради. Зад нея добре въоръжените кораби на Конфедерацията хвърлиха бомбите си, които достигнаха още по-дълбоко и разчупиха земната кора.
— За много, много дълго няма да има желаещи да се установят тук — каза Уилис. — По-добре да зачеркнем Пим от списъка на колонизаторската инициатива.
Три от мантите на ЗВС също дадоха последен залп, макар да беше излишно. На повърхността на планетата не бе останало абсолютно нищо.
— Струва ми се, че свършихме добра работа, адмирал Уилис — обади се Ланиан.
И изведнъж „Дете на гърма“ и две от мантите на ЗВС насочиха оръжията си към нея, целеха се в двигателите на дреднаута.
— Какво правите, по дяволите?! — Тя стовари юмрук върху комуникационното табло. — Генерале, вие май наистина сте по-тъп, отколкото предполагах.
— Действам от името на Земните въоръжени сили. Вие сте също толкова голяма заплаха за човешката раса, колкото и кликисите. Сега, когато кошерът на Пим е унищожен, възнамерявам да се погрижа за втората заплаха. — И нареди на „Дете на гърма“ да открие огън.
Уилис заповяда на корабите си да се разпръснат. Беше отвратена.
— Тоя тъпанар наистина мисли с гъза си! — възкликна тя, докато корабите на ЗВС продължаваха да стрелят по нейния дреднаут. — Да се махаме оттук. Пим вече загуби очарованието си за мен.
Корабът на Ланиан се приближаваше… една манта се вмъкна между него и „Юпитер“. За миг Уилис си помисли, че е от нейните, но после видя логото на ЗВС.
По комуникационната система се разнесе гласът на Конрад Бриндъл — мантата му вече претърпяваше тежки поражения от огъня на Ланиан:
— Роб, адмирале, махайте се оттук. Помогнахте ни да смажем кликисите, но ако останете още малко, това ще свърши зле.
Уилис намръщено изгледа димящите останки от кошерния град и каза високо по връзката:
— Чухте го. Да си обираме крушите и да си спестим неприятностите, докато още можем. Свършихме си работата тук. Ама тоя Ланиан наистина е голям задник!
82.
Тал О’нх
Дори и сляп, тал О’нх усещаше масата и формата на заобикалящите го съоръжения — звуците, вибрациите, плътността на големите корабостроителници.
След завръщането на фероуите корабостроителниците на Слънчевия флот бяха изоставени. Когато огнените кълба изригнаха от мъртвото слънце на Дурис-Б и се устремиха в рояк към Илдира, работните екипи се евакуираха от комплекса. Космическите докове, производствените линии, административните центрове и четири недовършени бойни лайнера висяха над планетата — призрачен пуст град в пространството.
О’нх знаеше какво да направи с него.
Макар и покварен от огнените същества, Руса’х все още мислеше като илдириец. По някакъв изкривен начин той все още вярваше, че е защитник на хората си. Никога не би предположил, че един престолонаследник, който и да е, би могъл да заповяда нещо толкова драстично, тъй немислимо. Никой илдириец не би могъл — поне досега.
Въпреки че нямаше очи, старият командир разпознаваше контролите по допир. С помощта на няколко корави помощници вече бе активирал главното табло, бе изстрелял височинно регулираните ракети и бе започнал спускането на гигантските корабостроителници. Никой от другарите му не изпитваше нужда да говори: всички добре разбираха какво правят.