История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Всички доводи на Златарски са неопровержими, но ми се струва, че не са подкрепени от необходимите доказателства. Всъщност първият и третият звучат доста неубедително. 1) Когато на един владетел се приписва управление от 150 години, явно би било прекалено наивно да се очаква, че датата на възкачването му е точна. При тези обстоятелства една грешка от 16 г. е напълно допустима. 3) Няма причини да ни е известно родовото име на Атила. Имената на варварските родове често са се изменяли със смяната на поколенията, а освен това ми се струва, че аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло. 2) Този довод е по-силен. Напълно приемам, че ядро на Кубратовата държава са били утигурите. Смятам обаче, че тук не бива да забравяме уногондурите. Те представлявали остатъка от Атило-вата държава, който Ернах и родът му успели да задържат. Под натиска на аварите те или насилствено били изтласкани на изток, или мигрирали сами, с цел да избягат извън аварската граница. Вероятно един от техните вождове е оглавил бунта на прабългарите срещу аварите и така е застанал начело на обединената прабългарска държава. Би било естествено центърът на държавата да е разположен в територията на утигурите, която е била най-малко подложена на аварски нападения. Струва ми се, че тази теория не само оборва довода на Златарски, но и обяснява разпространеността на името уногон-дури, което не би могло да бъде производно или сгрешено, а би трябвало да назовава конкретно племе.
При това положение, особено като се има предвид забележителното сходство в имената, би било проява на свръхкритичност да отричаме идентичността на Ирник и Ернах и произхода на прабългарския владетелски род от Атила.
Сега възниква въпросът дали Атила трябва да се отъждествява с Авитохол. Ако Ернак е Ирник, то второто отъждествя-ване не е от особено значение. Лично аз се съмнявам в него: приемам името Авитохол, както и Атила, за форма на Авит, тюркската дума за прародител, която придобила ново значение; когато библейските предания стигнали до степите и тюрките, хазарите и хуните решили, че са потомци на Яфет.497 Впрочем унгарските историци доказвали този произход, като поставяли 34 поколения между Яфет и Атила498). Така получената прилика между имената на Авитохол и Атила вероятно е спомогнала то да се вкорени по-дълбоко в съзнанието на прабългарите, но аз мисля, че всъщност Авитохол е бил далечен прародител, основател на тяхното племе. Не бива да забравяме, че Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернах, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция.
[#2 Priscus Fragmenta, p. 587.]
[#3 Вж. по-горе, с. 29.]
Приложение IV
ХРИСТИЯНСТВОТО СРЕД СЛАВЯНИТЕ ПРЕДИ IX В.
Византия често е била укорявана от църковните писатели за това, че твърде късно е дала на балканските славяни благата на християнството — едва през IX в. Тези нападки са несправедливи. В края на VI в. и през VII в. вълните на аварските, славянски и прабългарски нашествия позволявали само изолирани мисионерски начинания, а през VIII и началото на IX в. ожесточената иконоборческа полемика в Империята изключила възможността за активна църковна политика извън пределите й. В резултат на това, с едно голямо изключение, християнството се разпространявало сред балканските славяни единствено чрез влиянието на местни духовни центрове, които били оцелели сред бурите. Имената им откриваме в полуофициалните notitiae — списъците, изготвени от Епифаний (през VII в.), Василий (в началото на IX в.), в публикуваната от Де Боор notitia от IX в. и в тази на Лъв Философ (началото на X в.), както и в списъците на епископите, присъствували на различните събори. Тези списъци са добре обобщени от Дворник.499 Но не бива да забравяме, че докато изброените notitiae са доста надежден извор (като се изключат грешките при преписване или поради нехайство), то липсата на представители от дадена епархия на някой събор не означава непременно, че тя вече не е съществувала. Проучването на тези сведения показва най-общо, че по бреговете на Балканския полуостров християнските центрове водели пълноценен живот, но с изключение на Егейското крайбрежие, във вътрешността почти нямало християнски средища. По черноморския бряг градовете на юг от Месемврия се появяват във всички списъци. От северните градове Одесос (Варна) явно се е задържал до началото на IX в., когато несъмнено е бил окончателно превзет от прабългарите. По-близо до вътрешността, Марцианопол, последният християнски град на старите мизийски провинции, се задържал едва до VII в., след което вероятно е бил разрушен от прабългарите. На юг Адрианопол неизменно оставал център на християнството, както и Филипо-пол, до присъединяването му към България през IX в. Но Сердика, въпреки че със сигурност е била владение на Империята до IX в., не се споменава никъде. Вероятно тя е била гарнизонен град без особен религиозен живот. Между Родопите и морето християнството продължавало да съществува. В Македония, която била изложена в по-голяма степен на нашествия, оцелели само големите градове близо до Солун. Във вътрешността на Гърция славянските племена останали езичници до IX в., когато окончателно попаднали под политическия контрол на Империята. Като цяло можем да кажем само, че там, където славяните били подвластни на Империята, местните епископи разпространявали сред тях християнството. Но отвъд границите християнските градове били унищожени; не съществувала и мисионерска дейност, освен от страна на отделни християни, пленници в дворовете на езическите владетели, като например Омуртаговия роб Кинам.
497
Вероятно Атила е умалителна форма на Авит. „Охол“ със сигурност произлиза от „oghul“, син.
498
Например De Thwrocz.
499
Dvornik. Les Slaves, Byzance et Rome, pp. 60—99.