Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— Да — рече Адам.
— В копчетата и шайбите няма нищо кой знае колко военно — продължи Пепър.
— Бе де да знам — отвърна Адам. — Да се шашнеш к’ви работи можеш да правиш с копчета и шайби.
— На мен за Коледа ми подариха конструктор — обади се Уенслидейл, без никой да го е питал. — Целият от електрически части. Вътре имаше и няколко копчета и шайби. Можеш да си направиш радио или такова нещо, дето бибипка.
— Знам ли — рече Адам замислено. — Повече си мисля за разни хора, дето се намъкват в световната военна комуникационна мрежа и могат да кажат на всички компютри и разните му там други работи да почнат да се бият.
— Леле — възкликна Брайън. — Дяволска работа!
— Така да се каже — отвърна Адам.
Възвишена и самотна орис бе това да си председател на Асоциацията на жителите на Долен Тадфийлд.
Р. П. Тайлър, нисък, добре охранен, доволен, крачеше с тежка стъпка по селския път, придружен от Шуци, миниатюрния пудел на жена му. Р. П. Тайлър знаеше разликата между правилно и грешно, в живота му нямаше никакви морални неясноти. Ала не се задоволяваше просто с това да е удостоен да различава правилното от грешното. Негов дълг беше да го обяснява на света.
Импровизирани подиуми, полемични стихове, прокламации — не на Р. П. Тайлър тия. Неговата трибуна беше колонката за писма на тадфийлдския „Адвъртайзър“. Ако нечие съседско дърво беше достатъчно небрежно и ръснеше листа в градината на Р. П. Тайлър, Р. П. Тайлър първо внимателно ги помиташе, после ги събираше в кутии и оставяше кутиите пред входната врата на съседа с рязка бележка. После пишеше писмо до „Тадфийлд адвъртайзър“. Ако мернеше тийнейджъри, насядали на селския мегдан и пуснали касетофон, да купонясват, той се заемаше да им разясни кривия път, който са хванали. И след като побегнеше, сподирван от подигравките им, пишеше до „Тадфийлд адвъртайзър“ за Моралния упадък и за Днешната младеж.
Откакто миналата година се пенсионира, писмата зачестиха дотолкова, че дори и „Тадфийлд адвъртайзър“ не успяваше да ги публикува всичките. И наистина писмото, което Р. П. Тайлър бе дописал, преди да тръгне на вечерна разходка, завършваше с:
Господа,
С тревога отбелязвам, че днешните вестници вече не се чувстват задължени на своите читатели, на нас, хората, които плащаме вашите надници…
Той огледа скършените клонки, обсипали тесния селски път. „Изобщо не допускам — заразмишлява той, — че като ги пращат тия бури, се сещат за сметката за почистване. А ние, данъкоплатците, им плащаме надниците…“
Ония, които тази мисъл засягаше, бяха синоптиците от „Радио четири“66, които Р. П. Тайлър обвиняваше за времето.
Шуци спря до един крайпътен бук и вдигна краче.
Р. П. Тайлър извърна засрамено поглед. Единствената цел на редовната му вечерна разходка може и да беше извеждането на кучето да се облекчи, но проклет да е, ако го признаеше сам пред себе си. Загледа се в буреносните облаци. Бяха се струпали високо горе — извисяващи се кули в опушеносиво и черно. Не бяха само трепкащите езици на светкавиците, които се стрелкаха из тях като в началните кадри на филм за Франкенщайн; беше и това как спираха, стигнеха ли границата на Долен Тадфийлд. А в центъра им имаше кръгло петно от дневна светлина, но светлината беше някак напрегната, жълтеникава като насилена усмивка.
Толкова тихо беше.
Разнесе се нисък тътен.
По тесния път се зададоха четири мотоциклета. Те се стрелнаха покрай него, завиха зад ъгъла и подплашиха един фазан, който прехвърча през пътя в нервна червеникавозелена дъга.
— Вандали! — кресна подире им Р. П. Тайлър.
Провинцията не беше създадена за хора като тях. Беше създадена за хора като него.
Той дръпна каишката на Шуци и двамата поеха по пътя.
След пет минути той зави зад ъгъла и попадна на трима от мотоциклетистите, наобиколили повалена табела — жертва на бурята. Четвъртият, висок мъж с огледално стъкло на каската, бе останал на мотоциклета.
Р. П. Тайлър огледа положението и без никакви усилия стигна до определено заключение. Тези вандали — той, разбира се, бе излязъл прав — бяха дошли в провинцията, за да се изгаврят с Военния паметник и да събарят табели.
Тъкмо понечи да се запъти към тях решително и се присети, че го превъзхождаха числено, че бяха по-високи и че без съмнение бяха психопати насилници. В света на Р. П. Тайлър никой освен психопатите насилници не караше мотоциклет.
Така че той вирна брадичка и тръгна наперено край тях, без наглед изобщо да ги забелязва67, като през това време съчиняваше наум писмо („Господа, тази вечер с тревога забелязах многобройни хулигани на мотоциклети да нахлуват масово в Хубавото ни село. Защо, о, защо властите не предприемат нищо във връзка с тази чума на..?“).
66
Той нямаше телевизор. Илчи както казваше жена му: „Роналд не ще такова нещо в къщата, нали така, Роналд?“, и той винаги се съгласяваше, макар тайничко да му се искаше да погледа малко от ония цинизми, мръсотии и насилие, от които се оплакваше Националната асоциация на зрителите и радиослушателите. Не защото му се искаше да гледа такива работи, естествено. Просто защото искаше да знае от какво трябва да бъдат предпазвани другите.
67
Макар че като член (чети: основател) на местния квартален доброволен отряд наистина се опита да запомни номерата на мотоциклетите.