Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— Някоя от ония сините — обади се най-накрая Брайън, — дето пише „Адам Йънг е живял тук“ или нещо такова?
Обикновено подобна реплика би довела до цели пет минути разгорещен спор, когато Ония бяха в подходящо настроение, но Адам усещаше, че не му е времето сега.
— Онова, което всички вие казвате — обобщи той с най-авторитетния си председателски тон, — е, че хич няма да е хубаво, ако Мазния Джонсън бие Ония или обратното?
— Точно така — съгласи се Пепър. — Щото — додаде тя, — ако ние ги бием, сами ще трябва да сме си смъртни врагове. Ще бъде аз и Адам срещу Брайън и Уенсли — и тя се облегна назад. — Всеки има нужда от някой Мазен Джонсън — заключи тя.
— Мда — рече Адам. — Тъкмо това си мислех. Хич няма да е хубаво някой да победи. Тъкмо това си мислех. — Той се втренчи в Кучето или през Кучето.
— На мене ми се вижда съвсем просто — и Уенслидейл също се облегна. — Не виждам що са трябвали цели хиляди години да го проумеят.
— Защото хората, които са се опитвали да го проумеят, са били мъже — заяви многозначително Пепър.
— Не разбирам защо трябва да вземаш страна — опъна се Уенслидейл.
— Много ясно, че трябва да вземам страна — възрази Пепър. — Всеки трябва да е на страната на нещо.
Адам явно бе стигнал до решение.
— Да. Но според мен можеш сам да си направиш твоя си страна. Мисля, че най-добре ще е да ходите да си вземете колелата — рече той тихо. — Според мен ще е най-добре да отидем да си поприказваме с едни хора.
Патпатпатпатпатпат, пърпореше моторетката на мадам Трейси по главната. Беше единственото превозно средство, движещо се по тази улица в предградията на Лондон, задръстена с неподвижни коли, таксита и червени лондонски автобуси.
— Никога не съм виждала подобно задръстване — заяви мадам Трейси. — Чудя се дали не е станала катастрофа.
— Съвсем възможно е — отвърна Азирафел. А после:
— Господин Шадуел, ако не ме прегърнете през кръста, ще паднете. Нали разбирате, това нещо не е правено за двама души.
— Трима — измърмори Шадуел, вкопчил едната си ръка в седалката, а другата — в пушката гръмотевица.
— Господин Шадуел, няма да ви повтарям.
— Ш’тряа да спреш, та да си нагодя оръжието — въздъхна Шадуел.
Мадам Трейси надлежно се изкикоти, но спря до бордюра и изключи мотора.
Шадуел се нагласи и неохотно обви с ръце мадам Трейси, а пушката гръмотевица щръкна затъкната помежду им като меч пазител.
Пътуваха в дъжда мълчешком още десет минути, патпатпатпатпат, а мадам Трейси внимателно се прошмугваше между колите и автобусите.
Тя се усети, че очите й се извръщат към спидометъра — доста глупаво, помисли си тя, тъй като той не работеше от 1974 г. насам, а и преди това не се бе справял особено добре.
— Драга ми госпожо, с каква скорост според вас се движим7 — попита Азирафел.
— Защо?
— Защото ми се струва, че ако вървим пеш, ще се придвижваме малко по-бързо.
— Е, когато само аз го карам, вдига до двайсет и пет километра в час, но с господин Шадуел трябва да е, ооо, ами около…
— Седем-осем километра в час — прекъсна се тя.
— Предполагам — съгласи се тя.
Зад гърба й се разнесе кашлица.
— Ни мойш ли да забавиш малко таз адска машина, жено? — попита пепеляв глас. От пъкления пантеон — няма нужда да казваме, че той го мразеше целия непоколебимо и праведно — Шадуел хранеше особена омраза към демоните на скоростта.
— В такъв случай — продължи Азирафел — ще стигнем в Тадфийлд след малко по-малко от пет часа. Мадам Трейси се поумълча, а после се обади:
— Колко далече е този Тадфийлд във всеки случай?
— На около шейсет и пет километра оттук.
— Хм — рече мадам Трейси, която някога беше ходила с мопеда на няколко километра оттук, в съседното градче Финчли, да си види племенницата, но оттогава ходеше там с автобуса заради смешните звуци, които моторетката беше почнала да издава по обратния път.
— … всъщност би трябвало да пътуваме със сто и десет, за да стигнем навреме — рече Азирафел. — Хмм. Сержант Шадуел? Сега се дръжте много здраво.
Патпатпатпатпат, и син ореол започна да очертава мопеда и ездачите му с меко сияние като трепкащ остатъчен образ. То ги обгърна.
Патпатпатпатпатпат — мопедът се отлепи тромаво от земята, без нищо видимо да го поддържа, и като се тресеше лекичко, се издигна във въздуха горе-долу на метър и петдесет.
— Не гледайте надолу, сержант Шадуел — посъветва го Азирафел.
— … … — отвърна Шадуел, стиснал здраво клепачи; по сивкавото му чело бе избила пот. Не гледаше надолу. Наникъде не гледаше.